Докато Аарон се преобразяваше, склонът започна да се размеква. Дейвидсън го забеляза пръв — усети лека промяна в структурата на пясъка, сякаш през него бе преминала едва доловима, но всепроникваща заповед.
Юджийн наблюдаваше зяпнал продължаващата трансформация на момчето. Сега се тресеше цялото му тяло. Коремът му се разду и по него напъпиха конуси, от които изникнаха няколко дузини спираловидни крака; промяната беше изумително сложна, от материята на Аарон се раждаше ново великолепие.
Юджийн вдигна внезапно пушката и застреля сина си.
Куршумът улучи момчето-демон в средата на лицето. Аарон падна по гръб върху втечняващата се земя; от раната рукна алено-сребриста кръв, но трансформацията му не спря.
Фигурите, които се криеха в тъмнината, напуснаха скривалището си, за да помогнат на детето. Сложните им форми добиха по-прости очертания под светлината на фаровете, но те, изглежда, се променяха отново — телата им изтъняха от мъка, от сърцата им излезе скръбен вой.
Юджийн вдигна пушката си за втори път, като нададе победоносен вик. Беше ги спипал… Боже мой, беше ги спипал. Мръсните миризливи шибаняци без лица.
Но краката му потънаха до пищялите в размекнатата, топла като меласа земя и когато стреля, загуби равновесие. Изкрещя за помощ, но Дейвидсън вече вървеше със залитане обратно по склона, като водеше губеща битка с надигащата се кал. Останалите мъже също бяха в капан, защото пустинята се втечняваше под тях и лепкавата киша пълзеше нагоре по стръмнината.
Демоните си отидоха — оттеглиха се в мрака и риданията им заглъхнаха.
Юджийн, паднал по гръб в потъващия пясък, изстреля яростно два безполезни куршума в тъмнината отвъд трупа на Аарон. Риташе като свиня с прерязано гърло и с всеки ритник тялото му затъваше все повече. Докато лицето му изчезваше под калта, той зърна Луси, която стоеше на върха на склона и се взираше в мъртвото момче. После кишата покри лицето му и го погреба.
Пустинята ги погълна светкавично.
Една-две от колите вече бяха затрупани напълно, а прииждащият по склона пясък давеше безмилостно бегълците. Слабите писъци за помощ завършваха със задавена тишина, когато устите се пълнеха; някой стреляше по земята в истеричен опит да спре пълзящия нагоре пясък, но той погълна набързо всички. Дори Елинор Кукър не беше пощадена — тя се бореше, като тъпчеше тялото на един мъртъв полицай и ругаеше, но въпреки трескавите ѝ опити да изпълзи от дупката, потъваше все по-надълбоко.
Разнесе се всеобщ вой — паникьосани мъже размахваха сляпо ръце и се вкопчваха един в друг в търсене на опора, мъчейки се отчаяно да задържат глави на повърхността на пясъчното море.
Дейвидсън беше заровен до кръста. Земята, която обгръщаше долната му половина, беше гореща и странно примамлива. Беше получил ерекция от интимната ѝ прегръдка. На няколко метра зад него един полицай пищеше до небесата, докато пустинята го изяждаше. Малко по-нататък пък се виждаше лице, което надничаше от кипящия пясък като жива маска, захвърлена на земята. Наблизо стърчеше ръка, която не спираше да маха и да потъва; нечий дебел задник се подаваше от кишата като две дини — последното сбогом на неизвестно ченге.
Луси направи крачка назад, когато калта прехвърли ръба на склона, но тя не стигна до крака ѝ. Нито пък се разнесе, както би станало, ако беше морска вълна.
Вместо това се втвърди като бетон и запечата живите си трофеи като мухи в кехлибар. От устните на всички лица, които още дишаха, се изтръгна нов вик на ужас, когато собствениците им усетиха, че пустинният под се вкаменява около борещите се за свобода крайници.
Дейвидсън видя Елинор Кукър, беше затънала до гърди в пясъка. По бузите ѝ се стичаха сълзи; хлипаше като малко момиче. Той реши, че няма да мисли за собствената си участ. А за Барбара и децата, които го чакаха на Изток, даже не се сети.
Мъжете със заровени под земята лица и стърчащи на повърхността крайници или други части от тялото, вече бяха умрели от задушаване. Единствените оцелели бяха Елинор Кукър, Дейвидсън и още двама. Единият беше циментиран до брадичката, гърдите на Елинор бяха над земята и свободните ѝ ръце блъскаха безпомощно по нея, а самият Дейвидсън беше хванат в капан до ханша. Но най-ужасяващо беше положението на една жалка жертва, от която се виждаха само носът и устата. Очите бяха засипани с пясък. Въпреки това мъжът дишаше — дишаше и крещеше.
Елинор Кукър дращеше земята с изпотрошени нокти, но пясъкът не помръдваше.