— Извикай помощ — нареди тя на Луси; ръцете ѝ кървяха.
Двете жени се втренчиха една в друга.
— Исусе! — изкрещя Устата.
Главата мълчеше: от безжизнения ѝ поглед ставаше ясно, че собственикът ѝ е загубил здравия си разум.
— Моля те, помогни ни… — помоли се Дейвидсън Торса. — Доведи помощ.
Луси кимна.
— Тръгвай! — нареди ѝ Елинор Кукър. — Тръгвай!
Луси се подчини сковано. На изток вече зазоряваше. Скоро въздухът щеше да се нажежи. До Уелкъм имаше три часа път, а там щеше да намери само старци, истерични жени и деца. Щеше да ѝ се наложи да търси помощ по-далеч, може би на петдесет мили от града. Ако изобщо успееше да намери обратния път. И ако не издъхнеше междувременно от изтощение.
Щеше да стане обяд, докато се върне с помощ за жената, Торса, Главата и Устата. Дотогава пустинята щеше да ги е надвила. Слънцето щеше да е сварило мозъците им, в косите им щяха да гнездят змии, мишелови щяха да са изкълвали безпомощните им очи.
Луси се обърна и погледна още веднъж нищожните им форми, смалени от кървавата шир на зазоряващото се небе. Малки точки и запетаи от човешка болка върху празен пясъчен лист. Не ѝ се мислеше за химикала, който ги бе създал. Щеше да го стори утре.
След малко тя се затича.
Нови убийства на улица „Морг“
Зимата, реши Луис, не е сезон за стари хора. Дванадесетсантиметровият сняг, покрил улиците на Париж, го вледеняваше до мозъка на костите. Онова, което го бе радвало като дете, сега му приличаше на проклятие. Мразеше го с цялото си сърце; мразеше биещите се със снежни топки деца (писъци, вой, сълзи), мразеше и младите влюбени, нетърпеливи да се награбят под падащите снежинки (писъци, целувки, сълзи). Беше смущаващо и досадно и Луис си мечтаеше да е във Форт Лодърдейл14, където сигурно грееше слънце.
Но телеграмата на Катрин, макар и малко мъглява, беше настоятелна, а двамата бяха приятели от близо петдесет години. Беше дошъл тук заради нея и заради брат ѝ Филип. Колкото и анемичен да се чувстваше в тази ледена страна, беше глупаво да се оплаква. Беше дошъл заради миналото и би дошъл със същата бързина и охота, дори Париж да гореше.
А и това все пак бе градът на майка му. Родила се на булевард „Дидро“ във време, когато Париж не бил подвластен на модернистични архитекти и социални инженери. Сега, при всяко идване в града, Луис трябваше да свиква с ново светотатство. Вярно, напоследък броят им бе намалял. Рецесията в Европа караше правителствата да бъдат по-икономични с булдозерите. Въпреки това всяка година се събаряха хубави къщи. Понякога се изравняваха цели улици.
Дори улица „Морг“.
Разбира се, беше съмнително дали тази прочута улица изобщо е съществувала, но с годините на Луис му се струваше все по-безсмислено да разграничава фантазията от реалността. Това разграничение беше за младите, на които тепърва им предстои да се справят с живота. За старците (Луис беше на седемдесет и три) разграничението беше чисто теоретично. Какво значение има кое е истина и кое лъжа, кое е реалност и кое измислица? В главата му полуистините и истините бяха неделима част от собствената му история.
Може улица „Морг“ да е съществувала — такава, каквато я описва в безсмъртния си разказ Едгар Алан По. А може и да беше измислена. Във всеки случай днес я нямаше на картата на Париж.
Луис беше леко разочарован, че не е открил улицата. В крайна сметка тя беше част от неговото наследство. Ако можеше да се вярва на историите, които бе слушал като момче, събитията, описани в „Убийствата на улица «Морг»“, били разказани на По от дядото на Луис. Майка му се гордееше, че баща ѝ се запознал с По, докато пътувал из Америка. Очевидно дядо му бил ненаситен турист, трябвало всяка седмица да посещава нов град, за да се чувства щастлив. И през зимата на 1835 бил в Ричмънд, Вирджиния. Била сурова зима, навярно не много по-различна от тази, която мъчеше сега Луис, и една нощ дядото се подслонил в някакъв бар. Там, по време на бушуващата отвън виелица, се запознал с дребен, тъмнокос, меланхоличен млад мъж на име Еди. Мъжът, изглежда, бил нещо като местна знаменитост, понеже бил написал разказ, който спечелил конкурс в балтиморския вестник „Сатърдей Визитър“. Разказът бил „Ръкопис, намерен в бутилка“, а младият мъж с неспокоен дух — Едгар Алан По.
Двамата пили цяла нощ и (поне според историята) По помолил дядото на Луис да му разкаже нещо необичайно, окултно и страховито. Врял и кипял в пътешествията, събеседникът на По се съгласил с удоволствие и му разказал няколко невероятни истории, които писателят по-късно превърнал в „Загадката на Мари Роже“ и „Убийствата на улица «Морг»“. И двата разказа били пълни с жестокости, между които надничал чудатият гений на Ш. Огюст Дюпен.