Ш. Огюст Дюпен. Представата на По за идеалния детектив: спокоен, рационален и поразително схватлив. Историите, в които участвал, бързо станали популярни и благодарение на тях Дюпен се превърнал в белетристична знаменитост, без никой в Америка да подозира, че детективът е реална личност.
Това бил братът на дядото на Луис. Прачичото на Луис бил Ш. Огюст Дюпен.
А най-великият му случай — убийствата на улица „Морг“ — също почивал на истински факти. Убийствата в разказа се били случили в действителност. На улица „Морг“ наистина били убити две жени. Точно като в историята на По: мадам Л’Еспане и нейната дъщеря мадмоазел Камий Л’Еспане. Две жени с добра репутация, които водели тих и незабележим живот. Затова откритието, че животът им е прекъснат по такъв брутален начин, било още по-ужасяващо. Тялото на дъщерята било натикано в комина; трупът на майката бил намерен в двора зад къщата с почти отделена от зверски прерязаното гърло глава. Нямало очевиден мотив за убийствата и мистерията се задълбочила, когато всички обитатели на дома заявили, че са чули гласа на убиеца, който говорел на чужд език. Французинът бил убеден, че е чул испански, англичанинът — немски, а холандецът смятал, че езикът е френски. По време на разследването си Дюпен открил, че нито един от свидетелите на говори езика, който твърди, че е чул от устата на неизвестния убиец. И стигнал до извода, че не бил никакъв език, а нечленоразделни звуци от гърлото на див звяр.
По-точно маймуна, чудовищен орангутан от Индонезийските острови. Червеникавокафявите му косми били намерени между здраво стиснатите пръсти на мадам Л’Еспане. Единствено неговата сила и ловкост можели да обяснят ужасната съдба на мадмоазел Л’Еспане. Звярът, който принадлежал на малтийски моряк, избягал и се развилнял в апартамента на улица „Морг“.
Това беше скелето, основата на разказа.
Истинска или не, историята притежаваше голяма романтична притегателна сила за Луис. Той обичаше да си представя как прачичо му разплита логически загадката, незасегнат от истерията и ужаса, които го заобикалят. Мислеше си, че хладнокръвието му е типично европейско, че е характерно за една изгубена епоха, когато здравият разум все още е бил на почит и най-големият ужас, който хората можели да си представят, бил звяр, въоръжен с бръснач.
Сега, в последната четвърт на двадесети век, хората трябваше да се справят с далеч по-големи жестокости, все дело на други човешки същества. Орангутаните бяха проучени от антрополозите и бе установено, че са вегетарианци-отшелници, кротки и спокойни животни. Истинските чудовища притежаваха далеч по-обикновена външност и бяха много по-могъщи. Оръжията им караха бръсначите да изглеждат жалки, а престъпленията им бяха от чудовищен мащаб. Луис едва ли не се радваше, че е стар и скоро ще напусне този век и изобретенията му. Да, снегът го смразяваше до мозъка на костите. Да, когато видеше младо момиче с лице на богиня, в него се събуждаха безполезни желания. Да, вече се чувстваше като наблюдател, а не като участник.
Но невинаги бе живял с тази нагласа.
Беше преживял достатъчно емоции през 1937, в същия апартамент на „Ке дьо Бурбон“ № 11, в който бе отседнал и сега. През онези дни Париж все още бе място на развлечения, в което слуховете за войната старателно се пренебрегваха; място, което бе съхранило атмосферата си на прелестна наивност, въпреки че напрежението понякога се усещаше. Тогава с Катрин бяха безгрижни във всяко едно отношение и водеха перфектен живот на безкрайни развлечения.
Разбира се, в действителност не беше така. Животът им не беше перфектен, нито безкраен. Но за известно време — лято, месец, ден — бе изглеждало, че нищо в света няма да се промени.
За половин десетилетие Париж щеше да изгори и палавата му греховност, граничеща с наивност, щеше да си отиде завинаги. Те бяха прекарали много дни (и нощи) в апартамента, който Луис сега обитаваше, и когато си мислеше за онези прекрасни времена, стомахът му се свиваше от чувство за загуба.
Мислите му се насочиха към по-скорошни събития. Към изложбата му в Ню Йорк и пожъналата блестящ успех сред критиците серия картини, представящи хронологично адските дни на Европа. На седемдесет и тригодишна възраст Луис Фокс се бе превърнал в знаменитост. За него се публикуваха статии във всяко периодично издание, посветено на изобразителното изкуство. За една нощ се бе сдобил с почитатели и купувачи, които горяха от желание да притежават негова картина, да поговорят с него, да го докоснат по ръката. Твърде късно, разбира се. Мъките на творческия процес отдавна бяха приключили, преди пет години беше оставил четките завинаги. Сега, когато беше само наблюдател, триумфът, който бе пожънал сред критиците, му приличаше на пародия — наблюдаваше целия цирк отстрани с чувство, близко до отвращение.