Когато телеграмата за помощ пристигна от Париж, Луис бе повече от щастлив да отплава далеч от идиотите и техните бомбастични възхвали.
Сега чакаше в притъмнелия апартамент и гледаше непрестанния поток от коли по моста „Луи-Филип“. Уморените парижани пътуваха през снега към домовете си: клаксоните им гърмяха, двигателите им кашляха и ръмжаха, жълтите им фарове хвърляха ивици светлина по моста.
Но Катрин не идваше.
След като през по-голяма част от деня не бе валял сняг, сега снежинките пак шепнеха край прозореца. Трафикът течеше над Сена, а Сена течеше под трафика. Падна нощ. Най-сетне Луис чу стъпки в коридора; приглушени думи, разменени с домоуправителя.
Беше Катрин. Най-накрая бе дошла.
Той стана и се загледа във вратата; представи си как тя се отваря и Катрин застава на прага, още преди това да се случи.
— Луис, скъпи…
Тя му се усмихна — бледа усмивка върху още по-бледо лице. Изглеждаше по-стара, отколкото бе очаквал. От колко време не я беше виждал? Четири или пет години? Но ухаеше по същия начин и познатият аромат му подейства успокояващо. Целуна я леко по студените бузи.
— Изглеждаш добре — излъга.
— Не е вярно — възрази тя. — Би било обида към Филип. Как да съм добре, когато той е в такава беда?
Рязка и строга, както винаги.
Беше по-голяма с три години от Луис, но се държеше с него като учителка към непослушно дете. Това беше нейният начин да изрази любовта си.
Когато приветствената част приключи, Катрин седна до прозореца и се загледа в Сена. Под моста се носеха малки сиви ледени късове, течението ги подхвърляше и въртеше. Водата изглеждаше смъртоносна, яростта ѝ бе изумителна.
— В каква беда е Филип?
— Обвинен е…
Тя се поколеба, единият ѝ клепач трепна.
— … в убийство.
Луис изпита желание да се засмее; самата мисъл беше абсурдна. Филип беше на шейсет и три и имаше кротък като на агне характер.
— Вярно е, Луис. Не можех да ти го съобщя с телеграма, мисля, че ме разбираш. Трябваше да ти го кажа лично. Убийство. Обвинен е в убийство.
— На кого?
— На момиче, разбира се. Една от неговите любовници.
— Още има сексуални мераци?
— Шегувахме се, че ще умре върху жена, не помниш ли?
Луис кимна замислено.
— Беше на деветнайсет. Натали Перек. Доста образовано момиче. И хубаво. С дълга червена коса. Нали помниш, че Филип си пада по червенокосите?
— На деветнайсет? Има деветнайсетгодишни любовници?
Катрин не отговори. Луис седна, защото знаеше, че ако крачи из стаята, ще я изнерви. Все още беше хубава в профил, а жълто-синята светлина, която влизаше през прозореца, смекчаваше чертите ѝ и я подмладяваше по магически начин с петдесет години.
— Къде е той?
— Затвориха го. Казват, че е опасен. Че може да убие отново.
Луис поклати глава. Усещаше болка в слепоочията, която навярно щеше да отшуми, стига да затвореше очи.
— Трябва да те види. Нуждае се ужасно от теб.
Но може би сънят беше желание да избяга. Беше изправен пред нещо, в което дори той не можеше да бъде само наблюдател.
Филип Лаборто се взираше в Луис над празната очукана маса, имаше уморено и отнесено изражение. Преди това се бяха здрависали — единствената позволена форма на физически контакт.
— Отчаян съм — каза той. — Тя е мъртва. Моята Натали е мъртва.
— Разкажи ми какво стана.
— Имам малък апартамент в Монмартр. На улица „Мартир“. По-точно квартира за забавления с приятели. Знаеш в какъв вид поддържа жилището ми Катрин, на № 11 човек не може да се отпусне. Двамата с Натали прекарвахме доста време в апартамента, всички в къщата я познаваха. Беше толкова добра, толкова красива. Готвеше се да следва медицина. Страхотно момиче. И ме обичаше.
Филип все още беше красавец. Всъщност неговата елегантност, одухотвореното му лице и спокоен чар щяха винаги да са на мода сред жените.
— В неделя сутринта излязох, отскочих до сладкарницата. И когато се върнах…
Думите му секнаха.
— Луис…
Очите му се напълниха със сълзи на безсилие. Беше му толкова трудно да го изрече, че устата му отказваше да възпроизведе необходимите звуци.
— Недей… — започна Луис.