— Искам да ти разкажа, Луис. Искам да знаеш, искам да я видиш такава, каквато я видях аз, за да разбереш какво има… какво има… какво съществува на този свят.
По лицето му рукнаха потоци от сълзи. Той сграбчи Луис за ръката и я стисна болезнено силно.
— Беше цялата в кръв. В рани. Кожата ѝ беше одрана… косата изтръгната. Езикът ѝ беше на възглавницата, Луис. Можеш ли да си представиш? Беше го прегризала от ужас. Лежеше на възглавницата. А очите ѝ плуваха в кръв, сякаш беше плакала с кървави сълзи. Тя беше най-милото същество, което се е раждало, Луис. Беше красива.
— Стига.
— Искам да умра, Луис.
— Не.
— Не искам да живея повече. Вече няма смисъл.
— Ще те оправдаят.
— Не ме интересува, Луис. Сега ти трябва да се грижиш за Катрин. Прочетох за изложбата…
Той почти си усмихна.
— Радвам се за теб. Стана както обичахме да се шегуваме преди войната, нали? Че ти ще станеш известен, а аз…
Усмивката беше изчезнала.
— … ще се прочуя. Сега по вестниците пишат ужасни неща за мен. Че съм старец, който спи с млади момичета, а това, както знаеш, не ме прави любимец на обществото. Сигурно си мислят, че съм изпаднал в бяс, защото не съм успял да го вдигна. Точно това си мислят, убеден съм. — Филип изгуби инерция и млъкна, после продължи: — Трябва да се погрижиш за Катрин. Тя има пари, но няма приятели. Прекалено е студена, нали разбираш. Носи голяма болка в себе си и това кара хората да я избягват. Трябва да останеш с нея.
— Ще го направя.
— Знам. Знам. Затова ще бъда доволен да…
— Не, Филип.
— Да умра. Нищо не ни остана, Луис. Светът е прекалено жесток.
Луис си помисли за снега и плаващите ледени късове, и внезапно проумя желанието на приятеля си да умре.
Полицаят, който водеше разследването, го посрещна хладно, въпреки че Луис се представи като роднина на уважаемия детектив Дюпен. Старецът изпитваше презрение към просташки облечената невестулка и разхвърляната дупка, която служеше за кабинет, затова му беше трудно да потиска гнева си, докато разговаряха.
— Вашият приятел — каза инспекторът, като чоплеше кожичката около нокътя на палеца си, — е убиец, мосю Фокс. Нещата са съвсем прости. Доказателствата са съкрушителни.
— Отказвам да повярвам.
— Вярвайте в каквото искате, това е ваше право. Разполагаме с всички необходими доказателства, за да обвиним Филип Лаборто в убийство първа степен. Извършил е хладнокръвно убийство и ще бъде наказан, както подобава от закона. Давам ви думата си.
— Какви доказателства имате против него?
— Мосю Фокс, не съм длъжен да ви запознавам с тях. Доказателствата са си наша работа. Достатъчно е да знаете, че в къщата не е бил забелязан никой по времето, което обвиняемият твърди, че е прекарал в някаква измислена сладкарница, както и че в квартирата, в която е намерена покойната, може да се влезе единствено през стълбището…
— А през някой прозорец?
— Прозорците са на третия етаж, под тях има гола стена. Може би някой акробат; само един акробат би се справил.
— А състоянието на трупа?
Инспекторът направи отвратена физиономия.
— Ужасяващо. Кожата и мускулите бяха свалени от костта. Целият гръбнак беше оголен. Кръв, много кръв.
— Филип е на седемдесет.
— Е, и?
— Един старец не е способен да…
— Изглежда — прекъсна го инспекторът, — е бил доста способен в други отношения, oui? Бил е неин любовник, нали? Страстен любовник, бил е способен на това.
— И какъв е мотивът му според вас?
Инспекторът сви устни, завъртя очи и се потупа по гърдите.
— Le coeur humain — отговори той, сякаш в любовните дела не можеше да се търси смисъл. — Le coeur humain, quel mystère, n’est-ce pas?15
И, като изпусна зловонния си от язвата дъх срещу Луис, му показа вратата.
— Мерси, мосю Фокс. Разбирам смущението ви, oui? Но си губите времето. Престъплението си е престъпление. И е нещо истинско за разлика от вашите картини.
Той видя изненаданото изражение на стареца.
— О, достатъчно образован съм, за да познавам репутацията ви, мосю Фокс. Моля, рисувайте измислиците си по най-добрия начин, на който сте способен. Това е вашата дарба, oui? Моята е да разкривам истината.
Луис реши, че лицемерието на тази невестулка му е дошло до гуша.
— Истината? — изплю той. — Вие няма да разпознаете истината, дори да се спънете в нея.
Невестулката се ококори, сякаш го беше ударил с мокър парцал.
Удовлетворението не беше голямо, но накара Луис да се чувства по-добре поне през следващите пет минути.