Къщата на улица „Мартир“ не беше в добро състояние, Луис усети миризмата на влага, докато се изкачваше по стълбището към третия етаж. След него се отваряха врати и нагоре го съпровождаше любопитен шепот, но никой не направи опит да го спре. Квартирата, в която се бе разиграло зверското убийство, се оказа заключена. Той изпита разочарование, въпреки че не беше сигурен как огледът ѝ би помогнал на Филип; слезе обратно по стълбите и излезе в мразовития въздух.
Когато се върна на „Ке дьо Бурбон“, откри, че Катрин вече се е прибрала. Щом я видя, веднага разбра, че ще чуе нещо ново. Сивата ѝ коса, обикновено вдигната на кок, беше разпусната и падаше свободно по раменете ѝ. Лицето ѝ имаше нездрав жълто-сив оттенък под светлината на лампата. И цялата трепереше, въпреки че в апартамента с централно отопление беше задушно.
— Какво има? — попита той.
— Ходих до апартамента на Филип.
— Аз също. Беше заключен.
— Имам ключ, резервният ключ на Филип. Исках да взема малко дрехи и да му ги занеса.
Луис кимна.
— И?
— Там имаше някой.
— Полицай?
— Не.
— Ами?
— Не го видях добре. Не съм сигурна. Беше облечен с дълго палто, с шал на лицето. Шапка. Ръкавици. — Тя направи пауза. После: — Държеше бръснач, Луис.
— Бръснач?
— Разтворен бръснач, като онези, които използват бръснарите.
Дълбоко в съзнанието на Луис Фокс нещо прещрака.
Разтворен бръснач; мъж, навлечен така, че да не може да бъде разпознат.
— Бях ужасена.
— Нарани ли те?
Катрин поклати глава.
— Изпищях и той избяга.
— Не каза ли нещо?
— Не.
— Може би е бил приятел на Филип?
— Познавам приятелите на Филип.
— Тогава на момичето. Неин брат.
— Може би. Обаче…
— Какво?
— Имаше нещо странно в него. Миришеше на парфюм, направо вонеше, и вървеше с едни превзети ситни стъпки, а пък беше едър.
Луис я прегърна с една ръка.
— Който и да е бил, се е уплашил от теб. Просто недей да ходиш повече там. Ако на Филип му трябват дрехи, ще ида вместо теб.
— Благодаря. Чувствам се като идиот; може да е влязъл вътре без зла умисъл. Да види стаята на убийството. Хората си падат по такива неща, нали? Правят го от някакво извратено любопитство…
— Утре ще говоря с Невестулката.
— Невестулката?
— Инспектор Маре. Ще го накарам да претърси мястото.
— Видя ли се с Филип?
— Да.
— Добре ли е?
Луис не отговори дълго време.
— Иска да умре, Катрин. Процесът не е започнал, а той вече се е предал.
— Но той не е направил нищо.
— Не можем да го докажем.
— Нали все се хвалиш с предците си. С твоя проклет Дюпен. Докажи го…
— И откъде да започна?
— Поговори с приятелите му, Луис. Моля те. Може жената да е имала врагове.
Жак Солал се втренчи в Луис през кръглите очила, които караха ирисите му да изглеждат огромни и разкривени. Беше изхабен от прекомерната употреба на коняк.
— Нямаше врагове — рече той, — не и тя. Е, може би няколко жени, които ѝ завиждаха за красотата…
Луис въртеше разсеяно в ръце пакетчетата захар, които му бяха поднесли с кафето. Солал не приличаше на надежден източник на информация, плюс това беше пиян, но, колкото и да е невероятно, Катрин беше описала джуджето от другата страна на масата като най-добрия приятел на Филип.
— Мислиш ли, че Филип я е убил?
Солал сви устни.
— Кой знае.
— А какво ти подсказва инстинктът?
— Е, той ми беше приятел. Ако знаех кой я е убил, щях да ти кажа.
Изглеждаше искрен. Може би малкият мъж просто давеше мъката си в коняк.
— Той беше джентълмен — продължи Солал, като премести поглед към улицата. През изпотения прозорец на бирарията се виждаха смели парижани, които се бореха с яростта на нова снежна виелица, като полагаха напразни усилия да запазят достойнство и да не крачат прегърбени в устата на бурята.
— Джентълмен — повтори дребосъкът.
— А момичето?
— Тя беше красива и той я обичаше. Имаше и други обожатели, разбира се. Жена като нея…
— Ревниви обожатели?
— Кой знае.
Пак това „кой знае“. Думите увиснаха във въздуха, като повдигане на рамене. Кой знае? Кой знае? Луис започваше да разбира страстта на инспектора към истината. За пръв път от може би десет години насам в живота му се беше появила цел — да прочисти въздуха от това равнодушно „кой знае“. Да открие какво се е случило в онази квартира на улица „Мартир“. Не приблизително какво, не някаква художествена измислица, а истината — цялата, неподлежаща на съмнение, истина.