— Спомняш ли си някакви конкретни мъже, които са си падали по нея? — попита той.
Солал се ухили. На долната му челюст имаше само два зъба.
— О, да. Имаше един.
— Кой?
— Така и не разбрах как се казва. Едър мъж, видях го три-четири пъти пред къщата. Въпреки че с миризмата, която се носеше от него, човек би си помислил…
Дребосъкът направи физиономия, която нямаше как да се сбърка — смяташе, че мъжът е бил хомосексуалист. Извитите нагоре вежди и свитите устни го накараха да изглежда двойно по-комичен зад дебелите стъкла на очилата.
— Миришел е?
— О, да.
— На какво?
— На парфюм, Луис. На парфюм.
Някъде в Париж имаше мъж, който бе познавал любимата на Филип. Ревността го е подлудила. Нахълтал е в апартамента на Филип и в пристъп на бяс е заклал момичето. Беше очевидно.
Някъде в Париж.
— Още коняк?
Солал поклати глава.
— Вече ми е лошо.
Луис повика келнера и очите му се спряха върху купчина вестникарски изрезки, закачени на стената зад бара.
Дребосъкът проследи погледа му.
— Филип харесваше снимките — рече той.
Луис стана от мястото си.
— Понякога идваше тук, за да ги гледа.
Изрезките бяха стари, мръсни и избледнели. Някои от тях навярно представляваха интерес само за местните. Съобщения за кълбовидна мълния, забелязана на съседната улица. Статия за двегодишно момче, изгоряло в креватчето си. Съобщение за избягала пума; материал за непубликуван ръкопис на Рембо; подробен списък (придружен от снимка) на загиналите в самолетна катастрофа на летище Орлеан. Но имаше и други изрезки, някои доста по-стари от останалите. Жестокости, странни убийства, ритуални изнасилвания, реклама на „Фантомас“, друга на „Красавицата и Звярът“ на Жан Кокто. И една почти погребана сред смущаващите изрезки червеникавокафява снимка — толкова абсурдна, че би могла да е направена от самия Макс Ернст. Джентълмени с изискани облекла, мнозина от които с модерните за края на деветнадесети век дебели мустаци, наредени в полукръг около окървавения труп на огромна маймуна, провесена за краката от стълба на уличен фенер. Лицата от фотографията излъчваха няма гордост, пълна власт над мъртвия звяр, в който Луис безпогрешно разпозна горила. Обърнатата ѝ наопаки глава беше вирната почти благородно в смъртта. Имаше набръчкано продълговато чело, челюстта ѝ, макар и обезобразена от страховита рана, беше обрамчена от къса аристократична брада, а очите, разположени дълбоко в главата, изглеждаха пълни с тревога за този жесток свят. Тези хлътнали, кръгли очи подсетиха Луис за свряната в дупката си Невестулка, която се тупаше по гърдите.
Le coeur humain.
Жалка история.
— Какво е това? — попита той младия пъпчив барман, като посочи снимката на мъртвата горила.
Отговориха му със свиване на рамене, равнодушно към съдбата на хора и маймуни.
— Кой знае — промърмори Солал зад гърба му. — Кой знае.
Не беше маймуната от разказа на По, това поне беше сигурно. Тази история била разказана на писателя през 1835, а фотографията не беше толкова стара. Освен това маймуната на снимката беше горила: определено беше горила.
Дали историята не се е повторила? Дали друга маймуна — различен вид, но все пак маймуна, — не е била изтървана по парижките улици в края на века?
И ако е така, ако историята с маймуната се е повторила, защо да не се случи още веднъж?
Докато Луис крачеше в мразовитата нощ към апартамента на „Ке дьо Бурбон“, идеята събитията да са се повторили започна да му се струва все по-привлекателна и в главата му изплуваха нови сходства. Беше ли възможно той, праплеменникът на Ш. Огюст Дюпен, да се окаже въвлечен в друго разследване, доста подобно на първото?
Ключът от квартирата на Филип на улица „Мартир“ изгаряше като лед ръката на Луис и въпреки че отдавна минаваше полунощ, когато стигна до моста, той зави и тръгна по булевард „Севастопол“, продължи на запад по булевард „Бон Нувел“, после свърна отново на север към площад „Пигал“. Преходът беше дълъг и уморителен, но му се щеше да повърви в студа, за да прочисти главата си от емоции. Отне му час и половина да стигне до улица „Мартир“.
Беше събота вечер и в повечето апартаменти беше шумно. Луис се качи на третия етаж, като се стараеше да стъпва тихо и присъствието му остана незабелязано във всеобщата врява. Ключът се превъртя безпроблемно, вратата се отвори.
Стаята беше частично осветена от уличните лампи. Леглото, което заемаше централно място, беше голо. Навярно криминолозите бяха отнесли чаршафите и одеялата, за да ги изследват. Пръските кръв по матрака изглеждаха черни в полумрака. Други следи от жестокото убийство нямаше.