— Влизай.
— Заведете ме…
— Ще те заведа вкъщи, синко. Ще те заведа вкъщи.
В приюта претърсиха дрехите на Стив, но не намериха никакви документи за самоличност; прегледаха тялото му за бълхи и косата за гниди. След това полицаят си тръгна, от което Стив изпита облекчение. Този човек не му харесваше.
Хората в приюта започнаха да го одумват, все едно не беше в стаята. Обсъдиха колко е млад, умственото му развитие, дрехите, външността му. После му дадоха парче сапун и му показаха душовете. Той постоя десетина минути под студената струя и се избърса с мърлява хавлиена кърпа. Не се обръсна, въпреки че му бяха заели самобръсначка. Не си спомняше как се прави.
След това му дадоха някакви стари дрехи, които Стив хареса. Не бяха толкова лоши тези хора, въпреки че говореха за него все едно го нямаше. Един от тях — едър мъж с прошарена брада — дори му се усмихна. Усмихна му се като на куче.
Причудливи дрехи му бяха дали. Бяха или прекалено големи, или твърде малки. И различни на цвят: жълти чорапи, мръснобяла тениска, панталони на тънки райета, създадени за някой чревоугодник, износен пуловер, тежки обувки. Обличането му достави удоволствие и той нахлузи две тениски и два чифта чорапи, когато никой не гледаше към него. Няколкото ката памук и вълна му вдъхнаха увереност.
После му тикнаха билет за легло в ръката и го оставиха да чака да отключат общите спални. Стив чакаше търпеливо за разлика от други мъже в коридорите. Много от тях викаха, обиждаха се с неприлични думи и се плюеха. Това го уплаши. Всичко, което искаше, беше да заспи. Да легне и да спи.
В единадесет часа един от надзирателите отключи вратата на спалното и безпризорните мъже влязоха в колона по един, за да си намерят желязно легло за през нощта. Спалното помещение, което беше обширно и лошо осветено, миришеше на дезинфектант и стари хора.
Като избягваше погледите и вършеещите ръце на другите бездомници, Стив се добра до разнебитено легло, застлано с тънко одеяло, и легна върху него. Беше заобиколен от кашлящи, мърморещи и плачещи мъже. Един от тях се взираше в тавана с отпусната върху сивата възглавница глава и си казваше вечерните молитви. Стив реши, че това е добра идея и изрецитира собствената си детска молитва:
— Благи Исусе, кротък и смирен,
виж това малко дете,
смили се над моята… Каква беше думата?
Смили се над моята наивност,
позволи ми да дойда при теб.
Това го накара да се почувства по-добре и сънят, който му донесе утеха, беше спокоен и дълбок.
Куейд седеше в тъмнината. Ужасът го бе обзел отново, по-лош от всякога. Беше се сковал от страх; така се бе вцепенил, че не можеше да стане от леглото и да запали лампата. Ами ако този път, точно този път, ужасът му беше реален? Ако човекът с брадвата беше пред вратата от плът и кръв? Ухилен налудничаво и танцуващ, като дявол на стълбищната площадка, също като в сънищата на Куейд: танцуващ и ухилен, ухилен и танцуващ.
Нищо не помръдваше. Стълбите не скърцаха, никой не се кискаше в сенките. В крайна сметка не беше той. Куейд щеше да оживее до сутринта.
Тялото му се поотпусна. Куейд стъпи на пода и светна лампата. Стаята действително беше празна. В къщата бе тихо. Видя стълбищната площадка през отворената врата. И там, разбира се, нямаше никакъв човек с брадва.
Крясъците събудиха Стив. Все още беше тъмно. Не знаеше колко дълго е спал, но крайниците вече не го боляха толкова. Като се подпря на лакти, той се надигна до полуседнало положение и погледна към отсрещния край на спалното, за да види за какво е врявата. През четири редици легла от неговото двама мъже се биеха. Не ставаше ясно каква е причината. Бяха се вкопчили един за друг като момичета (гледката разсмя Стив), пищяха и се дърпаха за косите. На лунната светлина кръвта по лицата и ръцете им изглеждаше черна. Единият от двамата, по-възрастният, падна върху леглото си, като крещеше:
— Няма да отида на Финчли Роуд! Няма да ме принудиш. Не ме удряй! Аз не съм твоят човек! Не съм!
Другият не обърна внимание на думите му; беше прекалено глупав или прекалено ядосан, за да проумее, че старецът моли за милост. Биячът бе събул едната си обувка и налагаше жертвата си с нея, насърчаван от сеирджиите. Стив чуваше плющенето от ударите, сблъсъка на тока с главата на човека. При всеки удар зрителите крещяха одобрително, а виковете на възрастния мъж отслабваха.
В спалното помещение влезе някой и насърчителните викове заглъхнаха. Стив не видя кой влезе; зрителите препречваха видимостта към вратата.