За миг Джоуел улови втренчения поглед на Войт. Стори му се необичайно. Преди старта състезателите рядко се поглеждат, държат се някак резервирано помежду си. Войт имаше бледо лице и започваше да оплешивява. Вероятно беше в началото на тридесетте, но фигурата му беше по младежки стегната. Имаше дълги крака и големи ръце. Главата му бе някак несъразмерна с тялото. Щом очите им се срещнаха, Войт извърна поглед. Слънчевите лъчи огряха тънката верижка на шията му и закаченото на нея златното кръстче проблесна, когато се залюля под брадичката му.
Джоуел също носеше своя талисман. В колана на шортите му бе зашит кичур от косата на майка му, който тя сплете за него пет години по-рано, преди първото му голямо състезание. На следващата година си замина за Барбадос, където почина. Огромна мъка; непрежалима загуба. Ако не беше баща му, Джоуел да е рухнал.
Камерън наблюдаваше приготовленията от стълбите на катедралата; възнамеряваше да види старта, после да заобиколи с колелото зад Странд Стрийт, за да хване финала. Щеше да пристигне там доста преди състезателите и можеше да следи развоя на надбягването по радиото. Имаше добро предчувствие за този ден. Момчето му беше в отлична форма, независимо дали му се гадеше или не, а състезанието бе идеален начин да подхрани състезателния му дух, без да го претоварва. Разстоянието, разбира се, не беше малко: през площад „Лъдгейт“, после по Флийт Стрийт, покрай бар „Темпъл“ по Странд Стрийт, а след това напряко през площад „Трафалгар“ и надолу по „Уайтхол“ към сградата на Парламента. Да не забравяме, че настилката беше асфалтова. Но пък щеше да бъде добро изпитание за Джоуел, да го понатовари малко и да му бъде от полза. Момчето бе родено за бегач на дълги разстояния и Камерън го знаеше. Не ставаше за спринтьор — не можеше да поддържа нужното темпо. Нуждаеше се от разстояние и време, за да влезе в ритъм, да се успокои и да си изгради тактика. Джоуел беше роден за дистанции над осемстотин метра, движенията му бяха еталон за икономия на енергия, ритъмът му беше почти перфектен. Освен това притежаваше мъжество. Именно това качество му спечели златния медал и пак то му помагаше да финишира първи отново и отново. Точно това отличаваше Джоуел от останалите. Голям брой млади бегачи с блестяща техника се появяваха и изчезваха, но без куража, който да допълва тези умения, не постигаха много. Да рискуваш, когато си струва, да тичаш, докато болката те заслепи, това беше нещо специално и Камерън го знаеше. Харесваше му да си мисли, че и той притежава малко от този кураж.
Днес момчето изглеждаше нещастно. Камерън бе готов да се обзаложи, че е заради жена. Джоуел вечно имаше проблеми с жените, особено покрай репутацията на златно момче, която си бе спечелил. Камерън се опита да му обясни, че ще има достатъчно време за секс и проститутки, когато кариерата му започне да залязва, но Джоуел не беше поклонник на въздържанието и Камерън, общо взето, не можеше да го вини за това.
Ръката се издигна във въздуха, пистолетът стреля. Чу се по-скоро пукот, отколкото гръм, после се появи облаче синьо-бял дим. Изстрелът събуди гълъбите по купола на катедралата и те се разлетяха с крясъци като разтревожени богомолци, чието богослужение е било прекъснато.
Джоуел стартира добре. Чисто, прецизно и бързо.
Тълпата веднага започна да скандира името му; гласовете идваха отзад, отстрани — истински изблик на сърдечен възторг.
Камерън изгледа първите двадесетина метра от пробега, докато състезателите се бореха да заемат желаните позиции. Начело мина Лойър, макар че Камерън не бе сигурен дали се е озовал там благодарение на съзнателни усилия или по случайност. Джоуел тичаше зад Макклауд, който следваше Лойър.
— Не бързай, момче — каза Камерън и се отдалечи от стартовата линия.
Велосипедът му беше заключен с верига на Патерностер Роу, на един хвърлей от площада. Камерън мразеше автомобилите — нечестиви, осакатяващи, нечовешки машини. Дяволски творения. С колелото сам си си господар. Какво повече да желае човек?
„Имаме превъзходен старт на състезание, което се очертава да бъде прекрасно. Лекоатлетите вече пресичат площада и публиката е обхваната от див възторг: наистина прилича повече на европейско първенство, отколкото на благотворително надбягване. На теб как ти се струва, Джим?“
„Майк, аз виждам тълпи от двете страни на трасето по цялото протежение на Флийт Стрийт и от полицията ме помолиха да съобщя на хората да не идват да гледат състезанието с коли, защото всички околни улици са разчистени специално заради събитието.“