— Не.
— Реших, че или си ужасно самоуверен, или просто не ти пука.
— Нито едно от двете. Просто нищо не вдявам.
Куейд изсумтя и извади пакет евтини цигари. Още едно нарушение на правилата. Студентите или пушат „Голоаз“ и „Кемъл“, или изобщо не пушат.
— Тук не те учат на истинска философия — продължи с неприкрито презрение онзи.
— Така ли?
— Наливат ни в главите малко Платон или малко Бентам2, но не задълбават с истински анализ. Разбира се, предметът има всички необходими характеристики… Прилича на звяра, дори донякъде мирише на него, поне за непосветения.
— Какъв звяр?
— Философията. Истинската философия. Тя е звяр, Стивън. Не мислиш ли?
— Не бях…
— Дива е. И хапе.
Куейд се усмихна лукаво.
— Да, хапе — повтори. Изглежда, му хареса. И още веднъж, за късмет: — Хапе.
Стивън кимна. Така и не схвана метафората.
— Мисля, че трябва да се чувстваме ощетени от предмета, който изучаваме. — Куейд изглеждаше въодушевен от темата за осакатеното образование. — Трябва да се страхуваме да изопачаваме идеите, за които сме принудени да говорим.
— Защо?
— Защото, ако бяхме стойностни философи, нямаше да си разменяме академични шеги. Нямаше да говорим за семантика, като използваме лингвистични трикове, за да прикрием наистина важните неща.
— А какво щяхме да правим?
На Стив започваше да му се струва, че Куейд се прави на шут. Само че Куейд не беше в настроение за шеги. Лицето му беше безизразно; малките му зеници се бяха свили до точки.
— Щяхме да се приближим до звяра, Стив, не мислиш ли? Да посегнем да го потупаме, да го погалим, да го издоим…
— Какъв… ъъ… какъв е звярът?
Куейд очевидно се подразни от прагматичността на въпроса.
— Това е темата на всяка стойностна философия, Стивън. Нещата, от които се страхуваме, защото не ги разбираме. Мракът зад вратата.
Стив си помисли за една врата. И за мрака зад нея. И започна да разбира какво се крие зад обърканите думи на Куейд. Философията беше начин да говориш за онова, от което се страхуваш.
— Трябва да обсъждаме съкровените за психиката ни неща — продължи Куейд. — Ако не го правим… рискуваме…
Той млъкна внезапно, изгубил желание да говори.
— Какво?
Куейд се взираше в празната си чаша сякаш му се искаше отново да е пълна.
— Още едно? — попита го Стив, като се молеше отговорът да е не.
— Какво рискуваме? — повтори Куейд. — Мисля, че ако не излезем и не намерим звяра…
Стив разбра, че наближава ключовата реплика.
— … рано или късно той ще дойде да ни потърси.
Няма по-голямо удоволствие от ужаса. Стига да е нечий друг.
През следващите една-две седмици Стив разпита тук-там за странния господин Куейд.
Никой не знаеше малкото му име.
Никой не беше сигурен на колко е години, но една от секретарките смяташе, че е прехвърлил тридесетте — нещо доста изненадващо за Стив.
Черил го била чула да казва, че родителите му са мъртви. Май били убити. С това, изглежда, се изчерпваше всичко, което другите знаеха за Куейд.
— Дължа ти едно питие — каза Стив, като сложи ръка върху рамото на Куейд.
Онзи подскочи като ужилен.
— Бренди?
— Благодаря.
Стив поръча.
— Стреснах ли те?
— Бях се замислил.
— Нито един философ не трябва да спира.
— Да спира какво?
— Да мисли.
Заприказваха се. Стив не беше сигурен защо иска да общува пак с Куейд. Човекът беше с десет години по-възрастен от него и на различно интелектуално ниво. Ако трябваше да бъде честен, този човек го смущаваше. Постоянните му приказки за зверове го объркваха. Въпреки това искаше още от същото — още метафори, още от този сериозен глас, който му обясняваше колко безполезни са преподавателите и колко слабохарактерни студентите.
В света на Куейд нямаше нищо сигурно. Той не следваше никой гуру и със сигурност не беше религиозен. Отнасяше се цинично към всичко — от политическата система до философията.
Въпреки че Куейд рядко се смееше на глас, Стив знаеше, че гледа на света с горчива насмешка. Всички хора бяха или агнета, или овце, които си търсят пастири. Разбира се, според Куейд тези пастири бяха плод на въображението им. Всичко, което съществуваше в тъмнината извън кошарата, бяха страховете, които дебнеха невинните агнета — дебнеха ги, търпеливи като камък, и чакаха да се размърдат.
Нямаше нищо сигурно, освен едно — че ужасът съществува.
Интелектуалната арогантност на Куейд беше ободрителна. Не след дълго Стив се влюби в иконоборческата лекота, с която новият му познат рушеше едно вярване след друго. Понякога страдаше, когато Куейд излагаше неоспорим аргумент срещу някоя догма, в която Стив бе вярвал. Но няколко седмици по-късно реши, че дори звукът на унищожението е вълнуващ. Куейд разчистваше шубраците, събаряше дърветата, почистваше стърнищата. Стив се чувстваше свободен.