Докато тичаше, се помъчи разсеяно да си спомни молитвите, на които майка му го бе учила, в случай че някой ден му потрябват. Но годините ги бяха изличили от съзнанието му, беше ги забравил напълно.
— Казвам се Грегъри Бърджис — представи се облеченият в козешки кожух мъж. — Член съм на Парламента. Не ме познаваш. Старая се да стоя в сянка.
— Член на Парламента? — повтори Камерън.
— Да. Независим. Много независим.
— А това брат на Войт ли е?
Бърджис погледна към двойника на Войт. Момчето дори не трепваше на зверския студ, макар че беше само по тънък потник и шорти.
— Брат ли? — повтори въпросително Бърджис. — Не, не. Това е моят… как беше думата? Фактотум9.
Прозвуча му някак познато, но Камерън не беше особено начетен.
— Фактотум?
— Покажи му — каза Бърджис великодушно.
Лицето на Войт се разтресе, кожата сякаш се съсухри, устните се отдръпнаха от зъбите, които се размекнаха като бял восък и се изляха в гърлото, което на свой ред се превърна в колона от блестящо сребро. Лицето вече не беше човешко, не беше дори на бозайник. Преобрази се във ветрило от ножове, чиито остриета проблясваха на светлината на свещите, проникваща през вратата. Едва оформена, тази чудатост започна отново да се променя, ножовете взеха да се топят и да потъмняват, изникна мъх, очите изпъкнаха и се издуха като балони. От новата глава изскочиха антени, долната челюст се изтегли напред от преобразяващата се безформена маса и на шията на Войт вече се мъдреше глава на пчела — огромна и детайлно оформена.
Бърджис очевидно се радваше на представлението, защото изръкопляска с облечените си в ръкавици ръце.
— И двамата са фактотуми — каза той, като посочи към шофьора, който се оказа жена. Тя свали шапката си и буйната ѝ кестенява коса се разпиля по раменете. Беше възхитително красива, с лице, за което да си дадеш живота. Но и тя като другия беше илюзия, без съмнение способна на безкрайни преобразявания.
— И двамата ми принадлежат, разбира се — обяви гордо Бърджис.
— Какво? — успя само да пророни Камерън, въпреки че в главата му се въртяха десетки въпроси.
— Аз служа на Ада, господин Камерън. И Адът ми служи на свой ред.
— Адът?
— Зад теб се намира един от входовете за Деветия кръг. Чел си Данте, предполагам?
— Защо сте тук?
— За да участвам в това състезание. В него вече се включи третият ми фактотум. Този път той ще победи. Този път Адът ще възтържествува, господин Камерън, и ти няма да ни отнемеш наградата.
— Адът ли? — повтори Камерън.
— Вярващ си, нали? Ти си добър богомолец. Все още се молиш преди хранене, като всяка богобоязлива душа. Страхуваш се да не се задавиш с вечерята.
— Откъде знаете, че се моля?
— Жена ти ми каза. О, тя ме осведоми подробно за теб, господин Камерън, наистина доста се разприказва пред мен. Беше много любезна. Оказа се истински психоаналитик, нужно беше само малко да я поухажвам. Даде ми толкова много… информация. Ти си ревностен социалист, нали? Точно като баща ти.
— Политиката сега…
— Политиката е същината на нещата, господин Камерън. Без политика ще настъпи анархия, нали? Дори Адът се нуждае от ред. Девет кръга, всеки със строго определени наказания. Погледни долу и виж сам.
Камерън усещаше дупката зад гърба си, нямаше нужда да я поглежда.
— Знаеш ли, ние държим на реда. Не на хаоса. Това е пропаганда, разпространявана от Рая. И знаеш ли какво ще спечелим?
— Това е само едно благотворително състезание.
— Благотворителността е най-малкото. Ние не се състезаваме, за да спасим света от рака. Състезаваме се за неговото управление.
Камерън не схвана напълно.
— Управление ли? — повтори.
— Веднъж на всеки сто години се провежда това състезание — от катедралата „Сейнт Пол“ до Уестминстърския дворец. Често пъти в глуха доба, в пълна тайна, без аплодисменти. Днес събитието е посред бял ден и е наблюдавано от хиляди хора. Но състезанието винаги е едно и също. Вашите атлети срещу нашите. Ако спечелите, ще има още сто години демокрация. Ако ние спечелим — както и ще стане, — това ще бъде краят на света какъвто го познавате.
Камерън почувства някаква вибрация зад гърба си. Изражението на лицето на Бърджис внезапно се промени, самоувереността му намаля, самодоволството му бе заменено от нервна възбуда.
— Виж ти, виж ти — възкликна той, размахвайки ръце като криле на птица. — Изглежда, сме на път да бъдем посетени от висшата сила. Колко ласкателно.