Клайв Баркър
Кървави книги
Том III
На Рой и Лин
До г-ца Джинджър Бюкенан
Издателска група „Бъркли“
„Медисън Авеню“ № 200
Ню Йорк
Уважаема Джинджър Бюкенан,
Открих, не е по-лесно да хвалиш една книга (или поредица от книги), когато не си така слисан и развълнуван. Клайв Баркър е толкова добър, че направо си глътнах езика. Да, не се шегувам: видях бъдещето на ужаса и то се казва Клайв Баркър (взех тази фраза от Джо Лендау, който през 1970 г. каза, не е видял бъдещето на рокендрола и то се нарича Брус Спрингстийн).
Това, което Баркър прави в „Кървави книги“, кара мен и моите колеги да изглеждаме заспали през последните десет години. Част от разказите са толкова зловещи и плашещи, че буквално ме беше страх да ги чета сам, а други стигат още по-далеч и навлизат в територия, която никой не е пресичал от времето на „Монахът“ на М. Г. Луис.
Сцените на крещящо графичен ужас би трябвало да ни отблъснат моментално, но четиридесет ши петдесет страници са достатъчни, за да убедят всеки разумен читател с вкус (забавна дума, когато я използване за разкази като „Среднощният влак за месо“, но съвсем удачна), че това е средство, а не цел. Историите са напълно завладяващи и изпъстрени с ярки проблясъци на духовитост.
Той е оригинален. Надявам се, че в „Бъркли“ има хора, които разбират колко е добър и колко горди трябва да бъдете, че сте го публикували. Много скоро това, което Баркър прави, ще го превърне в изключително продаван автор, но то е също така важно и вълнуващо.
И ако не ми изпратите романа му, ще ме накарате да пусна няколко вампири след вас.
С уважение,
Стивън Кинг
15 април 1985 г.
Рожба на киното
Въпреки че имаше куршум в тялото си, Барберио се чувстваше добре. Да, гърдите го стягаха, когато си поемеше по-дълбоко дъх, а раната в бедрото му изглеждаше ужасно, но го бяха прострелвали и преди и винаги се бе изплъзвал от смъртта с усмивка. Поне беше свободен — това беше най-важното. Никой, кълнеше се той, никой няма да го затвори отново; по-скоро ще се самоубие, отколкото да позволи да го арестуват. Ако късметът му изневери и го сгащят, ще лапне пистолета и ще си пръсне главата. За нищо на света няма да го върнат жив в онази килия.
Когато си затворен и броиш всяка секунда, животът ти се струва безкрайно дълъг. Бяха му нужни няколко месеца, за да научи този урок. Животът в кафеза е дълъг, еднообразен и потискащ и ако не си предпазлив, скоро започваш да си мислиш, че е по-добре да умреш, отколкото да продължиш да съществуваш в лайняната дупка. По-добре да се обесиш нощем с колана, вместо да се обречеш на скука още двадесет и четири часа осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди.
Затова Барберио реши да рискува.
Първо си купи пистолет от черния пазар в затвора. Струваше му всичко, което притежаваше, плюс няколко услуги, които трябваше да извърши навън, ако искаше да го оставят да живее. После избяга по най-баналния начин — прескочи стената. И богът на обирджиите на магазини за алкохол явно бдеше над него през онази нощ, защото проклет да е, ако не офейка без пукнато куче по петите.
А ченгетата? От неделя насам се дънеха по всички параграфи: търсеха го там, където никога не би отишъл; бяха задържали брат му и снаха му по подозрение, че го укриват, пък те дори не знаеха, че е избягал; разпространяваха бюлетин с описанието му отпреди да влезе в затвора, когато беше с девет килограма по-тежък. Знаеше всичко това от Джералдин — жена, с която в доброто старо време бе имал любовна връзка. Тя го превърза и му даде бутилката „Садърн Комфорт“1, която сега лежеше в джоба му почти празна. Барберио беше приел пиячката и съчувствието на Джералдин, сетне беше продължил по пътя си, уповавайки се на легендарния кретенизъм на полицията и на божеството, което го беше ръководило до момента.
Синг-Синг2, така наричаше той този бог. Представяше си го като дебелак с усмивка от ухо до ухо, с първокачествен салам в едната ръка и чаша черно кафе в другата. Във въображението му Синг-Синг миришеше като гозбите в мамината къща от времето, когато майка му още беше с всичкия си, а той — нейна гордост и радост.
За зла участ Синг-Синг беше гледал в друга посока, когато единственото зорко ченге в града беше забелязало Барберио да пикае в една задна уличка и го беше разпознало по старото му описание. Млад полицай на не повече от двадесет и пет, решил да бъде герой. Прекалено тъп, за да си вземе поука от предупредителния изстрел на беглеца. Вместо да се прикрие и да изчака Барберио да го нападне, той се втурна нетърпеливо към него.