— Ще освободите ли линията? Случаят е спешен! Трябва ми полицията.
— Чух ви още първия път — продължи носовият глас.
— Кой сте вие?
— Започвате да се повтаряте.
— Тук има пострадал човек. Ще бъдете ли така добър…
— Горкият Рик.
Мъжът знаеше името му. Горкият Рик, беше казал той, сякаш говореше за скъп приятел.
Бърди усети, че по челото ѝ избива пот: почувства как излиза през порите ѝ. Той знаеше името на Рики.
— Горкият, горкият Рик — повтори мъжът. — И все пак съм сигурен, че всичко ще свърши добре. А вие?
— Въпросът е на живот и смърт — настоя тя, като се впечатли колко спокойно прозвуча гласът ѝ.
— Знам — каза Лори. — Не е ли вълнуващо?
— По дяволите! Освободете ми телефона! Или ми помогнете…
— Да ти помогна какво? Какво може да стори едно дебело момиче в ситуация като тази, освен да циври?
— Шибан изрод!
— Удоволствието е мое.
— Познавам ли те?
— И да, и не. — Гласът трепна.
— Ти си приятел на Рики, нали? Някой от наркоманите, с които обича да се мотае. Само на тях би им хрумнала подобна тъпотия. Добре, направи си глупавата шега, а сега освободи линията, преди някой да е пострадал сериозно.
— Разтревожена си — каза меко мъжът. — Разбирам… — Гласът му се повиши с една октава като с магия. — Искаш да помогнеш на човека, когото обичаш… — Гласът стана женски, произношението му се промени, любезният тон премина в мъркане. Сега звучеше като Грета Гарбо.
— Горкият Ричард — каза спокойно жената на Бърди. — Беше толкова старателен, нали?
Бърди онемя: имитацията беше съвършена като тази на Лори; гласът — толкова женствен, колкото мъжествено бе звучал допреди миг.
— Добре, впечатлена съм — рече тя, — а сега ме остави да се свържа с ченгетата.
— Няма ли да е прекрасно да излезем да се поразходим тази нощ, Бърди? Само ние двете, заедно.
— Знаеш името ми?
— Разбира се, че го знам. Ние сме много близки.
— Какво имаш предвид?
Отговори ѝ гърлен смях, прекрасният смях на Гарбо.
На Бърди ѝ писна. Номерът беше прекалено убедителен: усети, че се поддава на имитацията; започваше да ѝ се струва, че разговаря със самата звезда.
— Не — каза тя на телефона, — не се опитвай да ме убедиш, разбра ли? — После си изпусна нервите и изкрещя „Измамник!“ с такава сила, че усети как слушалката се разтресе в ръката ѝ, преди да я тресне. Излезе от будката и отиде до входната врата. Не я беше затворила Линди Лий. Беше заключена и залостена от вътрешната страна.
— По дяволите! — изруга тихо Бърди.
Фоайето внезапно ѝ се стори по-малко отпреди, хладнокръвието ѝ — значително намаляло. Тя се шамароса мислено по лицето — стандартна реакция към изпадаща в паника героиня. Реши да се съсредоточи върху ситуацията.
Първо: Вратата беше заключена. Не беше заключена от Линди Лий, Рики не би могъл да я заключи, а тя със сигурност не го беше направила. Което означаваше…
Две: Тук имаше някаква откачалка. Може би онзи, онази или с каквото там беше разговаряла по телефона. Което означаваше…
Три: Той, тя или то трябваше да има достъп до друг апарат някъде в сградата. Единственият друг телефон, който ѝ беше известен, се намираше на горния етаж, в склада. Но да се качи горе беше изключено. За причините виж Героиня в смъртна опасност. Което означаваше…
Четири: Трябваше да отвори вратата с ключовете на Рики.
Така, ето я заповедта: да вземе ключовете от Рики.
Бърди се върна в салона. Стори ѝ се, че лампите примигват или паниката беше засегнала оптичните ѝ нерви. Не, примигваха лекичко; целият салон потрепваше, сякаш дишаше.
Майната му: вземи ключовете!
Тя се втурна по пътеката, давайки си сметка както винаги, когато тичаше, че гърдите и задникът ѝ подскачат. „Сигурно съм чудна гледка — каза си тя, — стига да има кой да ме види.“ Рики още беше в безсъзнание, но стенеше. Бърди потърси с поглед ключовете, но коланът му беше изчезнал.
— Рики… — Наведе глава към лицето му. Стоновете се увеличиха.
— Рики, чуваш ли ме? Бърди е, Рик. Бърди.
— Бърди?
— Заключени сме тук, Рики. Къде са ключовете?
— … ключове?
— Коланът ти го няма, Рики — каза бавно тя, сякаш говореше на идиот. — Къде-са-ключовете?
Пъзелът в пулсиращата глава на Рики най-после се подреди, той се надигна и седна.
— Момчето!
— Какво момче?
— В тоалетната. Мъртво е.
— Мъртво? О, боже! Мъртво? Сигурен ли си?
Рики беше изпаднал в транс. Не погледна към нея, а продължи да се взира в далечината, сякаш виждаше нещо недостъпно за нейните очи.