— Бърди… Бърди…
Дебелата кучка грешеше, много грешеше. Някой беше умрял тук. Дори по-лошо.
Рики влетя в салона.
Лампите мъждукаха като догарящи свещи и хвърляха по стените подскачащи сенки в стил ар деко. Щеше да е прекалено да стане тъмно — и без това беше на път да изгуби разсъдъка си.
Внезапно Рики осъзна, че в начина, по който примигват, имаше нещо познато; нещо, което не можеше да определи. Той се спря объркан и безпомощен насред централната пътека.
Тогава някой проговори и Рики вдигна поглед, въпреки че подозираше, че този път му говори смъртта.
— Здравей, Рики — каза жената, докато се приближаваше към него по пътеката на ред Е. Не беше Бърди. Не, Бърди не носеше такива тънки като паяжина бели рокли, нямаше подпухнали устни, нито такава прекрасна коса и очи, пълни със сладки обещания. Към него вървеше Монро, прокълнатата роза на Америка.
— Няма ли да ми кажеш здравей? — смъмри го кротко тя.
— Ъ…
— Рики. Рики. Рики. След цялото това време.
Цялото това време? Какво имаше предвид?
— Коя си ти?
Тя се усмихна лъчезарно.
— Все едно не знаеш.
— Не си Мерилин. Мерилин е мъртва.
— Никой не умира във филмите, Рики. Знаеш го не по-зле от мен. Винаги можеш да пуснеш лентата отначало…
Ето на какво му напомняше примигването на лампите — на примигването на кинолента в прожекционен апарат: образ след образ, илюзия за живот, създадена от прецизна поредица от малки смърти.
— И ние се появяваме пак, говорим и пеем безспирно. — Тя се засмя: звън на лед в стъклена чаша. — И никога не разваляме фигурата си, не остаряваме и не изкуфяваме…
— Ти не си истинска — каза Рики.
На лицето ѝ се изписа лека досада — все едно беше казал нещо дребнаво. Но беше стигнала до края на реда и сега стоеше на няма и метър от него. От това разстояние илюзията бе все така прекрасна и съвършена.
На Рики внезапно му се прииска да я обладае, направо там, на пътеката. Голяма работа, че не е реална — и въображаемите жени стават за секс, само за брак са негодни.
— Искам те — каза той и прямотата му го изненада.
— А аз искам теб — отговори тя, като го изненада още повече. — По-точно се нуждая от теб. Много съм слаба.
— Слаба?
— Не е лесно да бъдеш център на внимание. Откриваш, че това се превръща в потребност, която постоянно нараства. Изпитваш нужда хората да те гледат. По цял ден и по цяла нощ.
— Гледам те.
— Красива ли съм?
— Не знам коя си, но си богиня.
— Твоя съм, ето коя съм.
Отговорът ѝ беше безупречен. Тя се определяше чрез него. Аз съм твоя, създадена за теб от теб. Съвършената фантазия.
— Продължавай да ме гледаш; гледай ме вечно, Рики. Нуждая се от влюбените ти погледи. Не мога да живея без тях.
Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-реален ставаше образът ѝ. Примигването на лампите беше спряло почти напълно, в салона се беше възцарило спокойствие.
— Искаш ли да ме докоснеш?
Мислеше, че никога няма да му предложи.
— Да.
— Добре. — Жената се усмихна подканващо и той протегна ръка към нея. Но миг преди да я докосне, тя се изплъзна грациозно от пръстите му и се затича със смях към екрана. Рики се втурна след нея. Искаше да си поиграят: така да бъде.
Мерилин беше избрала задънена улица. В дъното на салона нямаше изход и недвусмисленото ѝ флиртуване подсказваше, че това ѝ е добре известно. Тя се обърна и притисна гръб към стената, като разтвори леко крака.
Намираше се на два-три метра от нея, когато от нищото се изви вятър и повдигна роклята ѝ над бедрата. Жената се засмя и притвори очи, докато вълната от коприна се надигаше, за да открие тялото ѝ. Отдолу беше гола.
Рики посегна отново към нея и този път тя не се отдръпна. Роклята се повдигна още малко и той се втренчи като хипнотизиран в онази част от Мерилин, която никога не беше виждал — обраслото с косми хълмче, за което си мечтаеха милиони.
Там имаше кръв. Не беше много, само няколко кървави следи от пръсти по вътрешната страна на бедрата. Колкото да загрозят леко иначе безупречния блясък на плътта ѝ. Въпреки това той продължи да се взира: видя как срамните ѝ устни се открехват, когато жената размърда бедра, и осъзна, че влагата между тях не е мъзга, а нещо съвсем различно. После движението на мускулите ѝ накара скритите вътре очи да се завъртят и да го погледнат.
Щом видя израза на лицето му, тя разбра, че не ги е скрила добре. Но къде би могло да скъта плодовете на труда си едно облечено в полупрозрачен плат момиче?