Рони откри странно успокоение в болката — тя излекува покварената му психика по-успешно от продължително повтаряне на „Аве Мария“. Когато побоят приключи и Чекиджията го остави да се свлече в безсъзнание на пода, в обезобразеното му тяло вече нямаше гняв, само нужда да довърши започнатото от Магуайър пречистване.
Когато се прибра по-късно вечерта при Бернадет, Рони я излъга, че са го нападнали улични крадци. Почувства се зле, че я излъга, докато тя всячески го утешаваше, но нямаше избор. Тази нощ не можа да мигне, на следваща също. Лежеше в леглото си на няма и метър от леглото на доверчивата си съпруга и анализираше чувствата си. Беше убеден, че истината рано или късно ще стане публично достояние. По-добре да отиде в полицията, за да излезе чист. Но за това се искаше кураж, а той никога не се беше чувствал по-уплашен. Затова не предприе нищо в четвъртък и в петък, изчака синините да избледнеят и смущението му да се уталожи.
После, в неделя, настана същински ад.
Лицето му се появи на първите страници на най-долнопробните жълти вестници, придружено от заглавието „Секс империята на Роналд Глас“. В статиите имаше снимки, направени при невинни обстоятелства, подбрани така, че да илюстрират вината му. Глас с вид на преследван. Глас с разгулен вид. Прекомерната му окосменост го караше да изглежда небръснат, спретнатата му прическа напомняше на затворническите подстрижки, по които си падаха някои престъпници. Понеже недовиждаше, очите му бяха вечно присвити и това му придаваше вид на похотлив плъх.
Застанал пред вестникарската будка, Рони се взираше в собственото си лице и знаеше, че личният му Армагедон наближава. Целият разтреперан, той разгърна вестниците и зачете лъжите в тях.
Някой, така и не разбра кой точно, беше разказал на журналистите цялата история. За порнографията, бордеите, сексшоповете, филмите. Тайният свят на перверзии, който Магуайър беше създал и ръководил, беше описан до най-гнусните подробности. Само че името на Магуайър не фигурираше вътре. Нито имената на Чекиджията и Хенри. Навсякъде се говореше за Глас, вината му бе очевидна. Всички обвинения бяха насочени към него. Наричаха го „човек, който развращава децата“, и „непослушното момче, което се разпусна и стана порочно“.
Беше прекалено късно да отрича всичко. Когато се върна вкъщи, откри, че Бернадет си е тръгнала и е отвела децата със себе си. Сигурно някой ѝ беше съобщил новината по телефона, изпитвайки извратено удоволствие от споделянето на всички пикантни подробности.
Докато стоеше пред кухненската маса и сервираната на нея семейна закуска, която никога нямаше да бъде изядена, Рони се разплака. Не плака много — запасът му от сълзи беше силно ограничен, — но достатъчно, за да почувства, че е изпълнил дълга си. След това, вече приключил с разкаянието, той се отпусна в един стол и понеже беше благоприличен мъж, оклеветен несправедливо, започна да планира убийство.
Най-трудното беше да си набави огнестрелно оръжие. Бяха нужни внимателно обмисляне, няколко деликатни думи и доста суха пара. Отне му ден и половина да намери пистолета, който искаше, и да се научи да го използва.
После, без да губи време, Рони се залови за работа.
Хенри Б. Хенри умря пръв. Застреля го в собствената му облицована с чам кухня в проспериращия квартал „Айлингтън“. Хенри държеше в трипръстата си ръка чаша прясно сварено кафе, а на лицето му беше изписан почти трогателен ужас. Първият куршум го улучи отстрани, проби ризата му и през дупката бликна малко кръв. Но Рони се беше подготвил за повече. Набрал увереност, той стреля отново. Вторият куршум улучи мишената му във врата и, изглежда, беше фатален. Както държеше кафето си, Хенри Б. се просна по лице като комедиант в ням филм. Чашата се търколи сред пръски кафе и изтичащ живот, завъртя се с дрънчене по пода и накрая спря.
Рони се приближи до Хенри и пусна трети куршум в тила му. Този път стреля почти небрежно, изстрелът беше бърз и точен. Сетне избяга през задната врата, почти въодушевен от лесното убийство. Все едно не беше убил човек, а вмъкнал се в мазето му плъх — неприятно задължение, което трябва да бъде свършено.