— Аха.
Саванът покри отново лицето на Рони. Пчелата продължи да обикаля в кръг.
— Нали знаеш за третото око?
— А ти?
— Стела ми прочете разни работи, било център на тялото.
— Това е пъпът. Как може челото ти да бъде център на тялото?
— Ами…
— Пъпът е.
— Не, това е по-скоро духовният ти център.
Другият не благоволи да отговори.
— Точно там, където е дупката от куршума — каза Лени, който продължаваше да се възхищава от убиеца на Рони.
Рони-пчелата се заслуша. Дупката от куршума беше просто една от многото дупки в живота му. Дупки на мястото на съпругата му и децата му. Дупки, които го зяпат като слепи очи от страниците на списанията: розови, кафяви и космати. Дупки отляво, дупки отдясно…
Дали най-накрая не беше намерил дупка, която да му бъде от полза? Защо да не излезе през раната?
Духът му събра сили и се запромъква през мозъчната кора, беше едновременно неспокоен и развълнуван. Изходът приличаше на светлина в края на дълъг тунел. От другата страна на дупката тъканта на савана проблясваше като обетована земя. Духът на Рони имаше добро чувство за ориентация и напредваше във вярната посока — светлината стана по-ярка, гласовете — по-силни. Накрая изскочи във външния свят без звук на фанфари — малко облаче душа. Частиците на флуида, които пренасяха желанието му и неговото съзнание, попиха в савана като сълзи в памучен тампон.
Тялото му от плът и кръв вече беше напълно празно — студен труп, готов за кремация.
Рони Глас съществуваше в нов свят — бял ленен свят, който не приличаше на нито една страна, в която беше живял или която беше сънувал.
Рони Глас се беше превърнал в ленения си саван.
Точно тогава патологът влезе в моргата. Ако не беше толкова завеян, той нямаше да се върне, за да потърси тефтерчето, в което беше записал номера на вдовицата. А ако не се беше върнал, нямаше да умре. Но…
— Още ли не сте започнали? — скастри той помощниците си.
Те промърмориха някакво извинение. По това време на нощта патологът винаги беше сприхав; бяха свикнали с гневните му изблици.
— Хайде, действайте — продължи той, като отметна савана от тялото и го захвърли раздразнено на пода, — преди копелето да е станало и да си е тръгнало отвратено. Не искаме малкият ни хотел да се сдобие с лоша репутация, нали?
— Да, сър. Искам да кажа не, сър.
— Тогава се размърдайте и го подгответе. Имаме вдовица, която няма търпение да го изпрати на оня свят. Вече видях всичко, което исках да видя от него.
Рони лежеше на смачкана купчина върху пода и малко по малко завладяваше новооткритата страна. Беше хубаво да има отново тяло, пък било то скучно и правоъгълно. Със силата на воля, каквато не бе подозирал, че притежава, той овладя напълно савана.
Отначало парчето плат отказа да оживее. Досега бе водило пасивно съществуване, това беше естественото му състояние. Не беше свикнало да бъде обитавано от духове. Но Рони не се предаваше. Волята му не допускаше възражения. В разрез с всички правила на естественото си поведение лененият плат се изпъна и се усука в подобие на живот.
Саванът се изправи.
Патологът беше намерил черното си тефтерче и тъкмо го прибираше в джоба си, когато белият покров се изправи на пътя му и се протегна като човек, който току-що се е събудил от дълбок сън.
Рони се опита да каже нещо, но гласът му прозвуча като шумолене на плат — твърде тих и безплътен, за да бъде чут през хленча на ужасените мъже. Ужасени бяха и още как. Патологът извика, но никой не му се притече на помощ. Лени и приятелчето му се прокрадваха към двукрилата врата, като пелтечеха молитви към всеки местен бог, готов да ги изслуша.
Патологът отстъпи към масата за аутопсии, боговете определено не бяха с него.
— Махни се.
Рони го прегърна и го стисна здраво.
— Помощ — каза тихичко патологът. Но помощта я нямаше. Бягаше по коридорите и продължаваше да пелтечи, загърбила чудото, което ставаше в моргата. Патологът беше сам и преглътнал гордостта си в колосаната прегръдка, мърмореше някакви извинения.
— Извинявай, който и да си. Каквото и да си. Извинявай.
Но в Рони имаше гняв, който нямаше да се задоволи със закъсняло покаяние — никаква прошка и отмяна на смъртното наказание. Това рибооко копеле, този син на скалпела беше разрязал и разровил старото му тяло, сякаш е парче говеждо месо. Рони побесняваше само при мисълта за отношението на този мръсник към живота, смъртта и Бернадет. Копелето щеше да умре тук, до собствените му останки; щеше да сложи край на коравосърдечната му професия.