Беше почти три сутринта. Крайно време лошите момичета и момчета да се оттеглят по леглата, за да сънуват предстоящите си престъпления. Той стана от масата, с което даде да се разбере, че за тази нощ хазартът е приключил. Закопча жилетката си и оправи грижливо възела на копринената си вратовръзка с цвят на лимонада.
— Да поиграем пак следващата седмица? — предложи Магуайър.
Победените играчи се съгласиха. Бяха свикнали да губят пари от шефа си и не хранеха лоши чувства към него. Но изглеждаха някак натъжени — липсваха им Хенри и Чекиджията. Съботните нощи винаги бяха весели. Този път комарджиите бяха необичайно мълчаливи.
Пърлгат си тръгна пръв, като загаси рязаната си пура в препълнения пепелник.
— Лека нощ, Мик.
— Лека, Франк. И да целунеш децата от чичо им Мик.
— Обезателно.
Пърлгат се затътри към изхода, следван по петите от заекващия си брат.
— Ле-ле-ка нощ.
— Лека, Ърнест.
Братята затрополиха по стълбището.
Както винаги, Нортън си тръгна последен.
— Ще направим ли доставка утре? — попита той.
— Утре е неделя — напомни му Магуайър. Той никога не работеше в неделя; неделята беше ден за семейството.
— Не, днес е неделя — възрази Нортън, като се постара да не звучи дребнаво. — Утре е понеделник.
— Вярно.
— Ще направим ли доставка в понеделник?
— Надявам се.
— Ще ходиш ли до склада?
— Вероятно.
— Тогава ще те закарам, можем да отидем заедно.
— Добре.
Нортън беше добър човек. Без чувство на хумор, но благонадежден.
— Лека нощ тогава.
— Лека.
Седемсантиметровите му подковани токове зачаткаха по стълбите като остри като игли дамски токчета. Вратата долу се затръшна.
Магуайър преброи спечеленото, пресуши чашата си с коантро20 и загаси осветлението в игралната зала. Въздухът беше застоял и задимен. Трябваше да накара някой да дойде утре, за да отвори прозореца и да пусне малко от свежите миризми на Сохо. На салам и кафеени зърна, на търговия и мошеничество. Обичаше миризмата на този квартал, обичаше я страстно, както бебето обича цица.
Докато слизаше по стълбите в притъмнелия сексшоп, той чу как другите се сбогуват на улицата, как вратите на колите се затварят и скъпите автомобили се отдалечават с приглушено ръмжене. Една хубава нощ с добри приятели — какво повече му трябва на човек?
Когато стигна до подножието на стълбището, Магуайър се спря за момент. Примигващите табели от другата страна на улицата хвърляха достатъчно светлина в магазина, за да различи редиците със списания. Латексови маски проблясваха, силиконови гърди и зачервени от бой задници се издуваха по кориците като презрели плодове. Силно гримирани лица му правеха гримаси и му обещаваха специфични за всеки брой удоволствия. Но той остана равнодушен към предложенията им, отдавна беше загубил интерес към тези неща. За него списанията бяха просто пари — не го отвращаваха, нито го възбуждаха. Все пак беше щастливо женен за съпруга, чието въображение стигаше едва до втора страница на „Кама сутра“ и която шамаросваше децата им при всяка неприлична според нея дума.
В ъгъла на магазина, там, където бяха изложени списанията за връзване и доминиране, нещо се размърда и от пода се надигна една мъжка фигура. Магуайър се опита да различи чертите ѝ, но примигващата светлина му пречеше. Червено, синьо. Червено, синьо. Във всеки случай не беше Нортън, нито някой от братята Пърлгат.
И все пак Магуайър познаваше усмихнатото лице, което се изпречи пред кориците на „Вързани и изнасилени“. Сега видя — това беше Глас, несъмнено беше той и въпреки разноцветните светлини, изглеждаше бял като платно.
Магуайър не се впусна в разсъждения как е възможно един мъртвец да го гледа — просто зяпна от изумление, изпусна палтото си и хукна да бяга.
Вратата беше заключена, а на ключодържателя му висяха над двадесет ключа. Боже, защо имаше толкова много ключове? За склада, за зимната градина, за публичния дом. И трябваше да намери правилния на тази примигваща светлина. Червено, синьо. Червено, синьо.
Магуайър запрехвърля ключовете и — о, чудо — първият, който реши да изпробва, влезе с лекота в ключалката и се превъртя в нея като пръст в горещо масло. Вратата се отвори, показа се улицата.
Но Глас, който се беше прокраднал безшумно зад гърба му, метна някакъв плат през лицето му миг преди да прекрачи прага. Миришеше на лекарства, на някакъв дезинфектант или и на двете. Магуайър се помъчи да изпищи, но платът нахлу в гърлото му като свита в ръка юмрук. Той се задави в инстинктивен опит да повърне. В отговор нападателят стегна още повече хватката си.