От другата страна на улицата едно момиче, което Магуайър познаваше само като Натали (модел, който си търси интересна работа със строг шеф), наблюдаваше борбата на прага на магазина с празно, надрусано изражение. Тя вече беше виждала едно-две убийства и безброй изнасилвания, така че нямаше никакво намерение да се меси. Освен това беше късно и слабините я боляха. Накрая Натали обърна гръб на сцената с насилие и се скри с небрежна походка в един осветен с розови лампи коридор. Магуайър си отбеляза наум да нареже лицето ѝ през някой от следващите дни. Стига да оцелее, разбира се, което не му се струваше много вероятно в момента. Червено-синята светлина се размаза през очите му — лишен от кислород, мозъкът му вече не беше в състояние да различава цветове — и въпреки че успя да сграбчи потенциалния си убиец, той откри, че стиска в потните си ръце единствено изплъзващ се от пръстите му ленен плат.
И тогава чу нечий глас. Не беше на убиеца, защото не прозвуча зад гърба му. Дойде откъм улицата. Нортън. Бог да го поживи, това беше Нортън. Беше се върнал по някаква причина и тъкмо излизаше от паркираната си на десетина метра кола, като крещеше името на Магуайър.
Глас разхлаби хватката си и гравитацията повлече Мики. Той се строполи тежко на тротоара, светът танцуваше пред очите му, лицето му изглеждаше мораво на бледата светлина.
Нортън се затича към Магуайър, като се мъчеше да извади пистолета от джоба си, който беше пълен с всевъзможни джунджурии. Облеченият в бяло убиец вече отстъпваше към другия край на улицата, неподготвен да се справи с втори мъж. Приличаше, помисли си Нортън, на изпаднал член на Ку-клукс-клан: качулка, роба и плащ. Нортън се отпусна на едно коляно, прицели се с две ръце в мъжа и стреля. Резултатът беше поразителен. Фигурата сякаш се разду и обезформи, превърна се в развят като знаме бял плат, върху който се забелязваха едва-едва очертанията на лице. Чу се звук като от просването на мокри чаршафи върху тел — звук, който със сигурност нямаше място на тази мръсна задна уличка. Озадачен и объркан, Нортън се вцепени за момент, а човекът-чаршаф се издигна във въздуха и изчезна.
Магуайър, който лежеше в краката на Нортън, се посъвзе и започна да стене. Опитваше се да каже нещо, но думите, които излизаха през нараненото му гърло, бяха неразбираеми. Нортън се приведе към него. Шефът му миришеше на страх и повръщано.
— Глас — повтаряше Магуайър или поне така му се стори.
Това му беше достатъчно. Нортън кимна и му изшътка да млъкне. Лицето на чаршафа беше на Глас, разбира се. Неблагоразумният счетоводител. Беше видял със собствените си очи как му изгарят краката, беше присъствал на целия жесток и противен ритуал.
Добре, очевидно Рони Глас имаше приятели, жадни за отмъщение приятели.
Нортън вдигна глава, но вятърът беше отнесъл призрака нейде над покривите.
Какво неприятно преживяване, първият вкус на провала. Рони още помнеше онази злочеста нощ. Беше се свил на купчина в гъмжащия от плъхове ъгъл на една изоставена фабрика южно от реката, полагайки усилия да се пребори с паниката, завладяла всичките му фибри. Каква полза от триковете, които беше овладял, щом губеше контрол над тях при първия признак на опасност? Трябваше да обмисли ходовете си по-добре и да укрепи волята си, докато всяка съпротива стане немислима. Вече чувстваше, че енергията му го напуска, този път се затрудни повече да оформи тялото си. Нямаше време да оплаква глупавия си провал. Трябваше да сгащи Магуайър на място, от което не би могъл да му избяга.
Полицейското разследване в моргата беше циклило на едно място половин ден, а после дойде нощта и все още нямаше резултати. Инспектор Уол от Скотланд Ярд беше изпробвал всичките си познати техники. Вежливи думи, груби думи, обещания, заплахи, примамливи предложения, изненади, дори шамари. Но Лени продължаваше да разказва една и съща история: нелепа история, която, кълнеше се той, колегата му щял да потвърди, щом излезе от състоянието на ступор, в което се намираше. История, която инспекторът просто нямаше как да вземе на сериозно. Ходещ саван?
Как да напише подобна глупост в доклада си? Не, той искаше нещо правдоподобно, пък било то и лъжа.
— Може ли една цигара? — попита Лени за пореден път.
Уол поклати глава.
— Хей, Фреско — обърна се той към дясната си ръка, мъж на име Ал Кинкейд. — Мисля, че е време да преслушаш още веднъж този приятел.
Лени знаеше какво има предвид инспекторът под преслушване, това беше евфемизъм за побой. Щяха да го изправят пред стената с разкрачени крака и с ръце на главата и после… Стомахът му се сви при мисълта.