— Слушайте… — примоли се той.
— Какво, Лени?
— Не го убих аз.
— Разбира се, че си бил ти — възрази Уол, като си чоплеше носа. — Просто искаме да знаем защо. Не харесваше старото копеле? Той говореше мръсотии за приятелките ти, нали? Знам каква репутация имаше.
Ал Фреско се усмихна мазно.
— Затова ли го пречука?
— За бога — изстена Лени, — нима щях да ви разкажа такава шибана история, ако не я бях видял със собствените си шибани очи?
— Езикът — смъмри го Фреско.
— Саваните не летят — заяви Уол с разбираема убеденост.
— Тогава къде е саванът? — възрази Лени.
— Изгорил си го, изял си го, откъде да знам, мамка му?
— Езикът — каза тихо Лени.
Телефонът иззвъня, преди Фреско да свари да го удари. Той го вдигна, промърмори нещо и го подаде на Уол. После отвъртя един приятелски шамар на Лени, като му пусна малко кръв.
— Виж какво — рече Фреско и навря лицето си в неговото, сякаш искаше да му вземе дъха. — Знаем, че ти си го направил. Ти си бил единственият в състояние да го направи. Просто искаме да знаем защо. Това е. Защо?
— Фреско — обърна се Уол към здравеняка, като закри слушалката с ръка.
— Да, сър?
— Обажда се господин Магуайър.
— Господин Магуайър?
— Мики Магуайър.
Фреско кимна.
— И е много разстроен.
— Така ли? Защо?
— Смята, че е бил нападнат от мъртвеца в моргата. Порнографът.
— Глас — обади се Лени. — Рони Глас.
— Именно, Роналд Глас — каза Уол, като се усмихна на Лени.
— Това е абсурдно — рече Фреско.
— Но сме длъжни да изпълним дълга си към един порядъчен член на обществото, нали? Я отскочи до моргата, ако обичаш, и се увери…
— Да се уверя?
— Че копелето още е там.
— О!
Фреско изглеждаше объркан, но излезе, без да възрази.
Лени недоумяваше какво става, но и не го интересуваше. Какво значение имаше, по дяволите? Започна да си играе с топките през една дупка в левия си джоб. Уол го изгледа презрително.
— Стига — рече му той. — Ще се пипаш колкото си искаш, щом те набутаме в някоя хубава, топла килия.
Лени поклати бавно глава и извади ръка от джоба си. Днес не му вървеше и това е.
Фреско се върна леко задъхан.
— Там е — съобщи той, видимо ободрен от простата задача.
— Естествено, че ще бъде там — рече Уол.
— Мъртъв като додо21 — добави Фреско.
— Какво е додо? — попита Лени.
Здравенякът го изгледа тъпо.
— Такъв е изразът — сопна му се той.
Уол продължи разговора си с Магуайър. Мъжът се беше уплашил здравата и от успокоителните му думи явно нямаше голям ефект.
— Всичко е тип-топ, Мики. Объркал си се.
Страхът на Магуайър се предаде по телефонната линия като слаб електрически заряд.
— Видях го, мамка ти.
— Глас лежи на долния етаж с дупка в челото, Мики. Така че кажи ми: как е възможно да си го видял?
— Не знам.
— Аха.
— Слушай… отбий се насам, ако можеш. Ще процедираме по обичайния начин. Имам нещо хубаво за теб.
Уол не обичаше да говори за бизнес по телефона, подобни разговори го притесняваха.
— По-късно, Мики.
— Добре. Ще се обадиш, нали?
— Ще.
— Обещаваш ли?
— Да.
Инспекторът затвори телефона и се втренчи в заподозрения. Лени беше подновил играта си на джобен билярд. Какво безмозъчно животно: направо си просеше да го преслушат пак.
— Фреско — каза кротко той, — ще бъдеш ли така добър да научиш Лени да не се пипа в присъствието на полицаи?
Магуайър се беше затворил в крепостта си в Ричмънд и ревеше като бебе.
Беше видял Глас; изобщо не се съмняваше, че е бил той. Уол смяташе, че тялото е в моргата, но грешеше. Копелето беше навън и се разхождаше по улиците, въпреки че Магуайър собственоръчно му беше продупчил главата.
Той беше богобоязлив и вярваше в живота след смъртта, само че никога не си бе задавал въпроса как изглежда. А сега имаше отговор: този вонящ на етер шибаняк с безизразно лице. И отговорът го накара да се разплаче — страхуваше се да живее, страхуваше се и да умре.
Нощта беше отминала, беше спокойно неделно утро. Магуайър се намираше в безопасност в своята „Пандероса“ и нищо лошо нямаше да му се случи на дневна светлина. Това беше неговата крепост, построена с цената на мъчни кражби. Нортън беше тук, въоръжен до зъби. До всяка порта имаше кучета. Никой, бил той жив или мъртъв, не би посмял да го предизвика на негова територия. Тук, между портретите на своите герои Луис Майер22, Дилинджър и Чърчил, заобиколен от семейството си, от добрия си вкус, от парите си и своите objets d’art23, Магуайър беше пълноправен господар. И ако лудият счетоводител дойдеше за него, щеше да го унищожи, дори и да е дух. Край.
22
Американски филмов продуцент, починал през 1957 г.; един от шефовете на „Метро Голдуин Майер“. — Б. пр.