— Да изчакам ли тук?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да — рече великодушно Магуайър. — Върни се в къщата да поиграеш с детето.
Нортън кимна.
— Кучетата са добре — повтори той.
— Аха.
— Сигурно ги е обезпокоил вятърът.
Имаше вятър. Топъл, но силен. Клатеше клоните на медните букове, които обграждаха градината. Лъскавите клони се полюшваха и повдигаха светлите си отдолу листа към небето, движенията им успокояваха с непринудената си изисканост.
Магуайър отключи зимната градина и пристъпи в своя рай. Тук, в този изкуствено създаден рай, се намираха истинските му любими същества, отглеждани с нежни думи и тор от сепия. Неговата китайска хвойна, преживяла суровия климат на планината Ишизучи; неговата японска дюля; неговият азиатски смърч (Picea Jesoensis), любимото му джудже, което, след няколко неуспешни опита, бе успял да прихване на камък. Тази красота, това миниатюрно чудо с извито стъбло и водопади от иглички, заслужаваше най-нежните му грижи.
Обзет от задоволство, Магуайър забрави временно за външния свят и се отдаде на растенията си.
Кучетата се бяха сбили за Рони, сякаш е някаква играчка. Бяха го хванали да се провира през оградата, бяха го обградили и заръфали, окъпвайки го в слюнка. Беше успял да се измъкне само защото приближаването на Нортън ги беше разсеяло.
Разкъсан на няколко места, замаян от нападението и погълнат от усилието да запази човешкия си облик, Рони едва бе сварил да избяга, преди Нортън да го види.
Сега той изпълзя от скривалището си. Борбата беше изцедила енергията му, саванът беше надупчен, илюзията, че е от плът и кръв — развалена. В корема му зееше дупка, левият му крак беше почти откъснат. Петната се бяха увеличили — освен с кръв, вече беше изцапан и с кучешки лиги. Но волята, волята беше по-важна. Сега, когато се намираше толкова близо, нямаше да отстъпи пред естествения ход на природата. Съществуването му беше в разрез с всички природни закони и — за пръв път в живота (и смъртта) си — той се главозамая от постигнатото. Да бъде противоестествен, да съществува напук на системата и на разума: нима беше толкова лошо? Беше мърляв, окървавен, мъртъв и възкресен в парче мръсен плат; беше един абсурд. И все пак го имаше. Никой не можеше да отрече, че съществува, докато имаше волята да бъде. Мисълта беше възхитителна — като да откриеш нов смисъл в един сляп и глух свят.
Той видя Магуайър в зимната градина и го погледа известно време. Врагът му беше изцяло погълнат от хобито си, даже си подсвиркваше националния химн, докато обгрижваше растенията. Рони се приближи до стъклото, още и още; гласът му беше едва доловимо шумолене на разпадащ се плат.
Магуайър не чу въздишката на плата през прозореца, докато Рони не притисна лице в стъклото и чертите му не се размазаха и разкривиха. Той изпусна азиатския смърч, дръвчето падна на пода и клоните му се изпочупиха.
Мъжът се помъчи да изкрещи, но всичко, което успя да изтръгне от гласните си струни, беше приглушено скимтене. Спусна се към вратата и в същия миг лицето, станало огромно от жаждата за отмъщение, строши стъклото. Магуайър не разбра напълно какво се случи после. Главата и тялото влетяха през счупения прозорец напук на всички физични закони и се събраха отново в светилището му, като оформиха човешка фигура.
Не, не беше съвсем човешка. Създанието приличаше на жертва на побой, бялата му маска и бялото му тяло бяха увиснали надясно и когато се хвърли към Магуайър, мъжът видя откъснатия крак, който се влачеше след него.
Той отвори вратата и отстъпи в градината. Нещото го последва, като протегна напред ръце и проговори.
— Магуайър…
Гласът беше толкова тих, че можеше и да си го е въобразил.
Но не, нещото проговори отново.
— Позна ли ме, Магуайър?
И, разбира се, той го позна въпреки разкривените черти, които трептяха и се вълнуваха — беше Рони Глас.
— Глас — каза Мики.
— Да — потвърди призракът.
— Не искам… — започна Магуайър и се запъна. Какво не искаше? Да разговаря с този ужас — със сигурност. Да знае, че той съществува — също. Но най-вече не искаше да умре. — Не искам да умра.
— Ще умреш — увери го призракът.
Магуайър усети как въздухът се раздвижи, когато чаршафът се метна към лицето му, или може би вятърът бе този, който грабна невъзможното чудовище и го запрати върху мъжа.
Независимо каква беше истината, прегръдката му вонеше на етер, дезинфектант и смърт. Ръце от лен го обгърнаха и стиснаха, а раззиналото уста лице се притисна в неговото сякаш за целувка.