Щом локализира празното място върху картата, където според него се намирахме, той слезе на брега и огледа критично носа на яхтата. Слязох при него, най-вече за да избягам от Анджела. Облите камъни бяха студени и босите ми стъпала се хлъзгаха по тях. Рей прокара длан по борда на „Емануела“, сякаш я галеше, после се наведе, за да разгледа щетите.
— Според мен корпусът не е пробит — каза той, — но няма как да съм сигурен.
— Ще отплаваме с отлива — рече Джонатан, който беше застанал на носа с ръце на кръста, после ми намигна. — Фасулска работа.
— Ще отплаваме друг път! — изръмжа Рей. — Ела да видиш.
— Тогава някой ще ни издърпа на буксир — заяви самоуверено Джонатан.
— И сигурно ти ще намериш кой. Задник.
— Че защо не? След час мъглата ще се вдигне и ще отида да потърся помощ.
Той се отдалечи спокойно.
— Ще направя кафе — предложи Анджела.
Щеше да ѝ отнеме поне час да го свари, нали я познавах. Тъкмо време да се поразтъпча.
Тръгнах по брега.
— Не се отдалечавай много, любима — извика след мен Рей.
— Няма.
Любима. Беше му лесно да го каже, нали не изпитваше нищо към мен.
Докато вървях, си съблякох горнището; слънцето беше започнало да напича. Голите ми гърди бяха кафяви като лешници и, помислих си аз, почти толкова големи. Все пак не можеш да имаш всичко. Поне разполагах с два работещи неврона в главата, което не можеше да се каже за Анджела — тя имаше цици като пъпеши и мозък на муле.
Слънцето още не можеше да пробие напълно мъглата. Лъчите му достигаха на пресекулки до острова и светлината им матираше всичко — отнемаше цветовете и плътността на мястото, карайки морето и скалите да изглеждат бледосиви като преварено месо.
Само след стотина метра нещо в обстановката започна да ме депресира, затова се обърнах и тръгнах към яхтата. От дясната ми страна малки пенливи вълнички се разбиваха с измъчен плисък в камъните. Никакви величествени вълни, само ритмичното шляп, шляп, шляп на немощния прилив. Вече мразех това място.
Рей изпробва радиостанцията на всички честоти, но успя да улови само бял шум. Накрая наруга устройството и се отказа. Половин час по-късно закуската беше сервирана, въпреки че трябваше да се задоволим със сардини, консервирани гъби и каквото беше оцеляло от пържените филийки. Анджела поднесе това богато угощение с обичайната си самоувереност, все едно повтаряше чудото с рибата и хляба28. Така или иначе, беше невъзможно да се насладим на храната, въздухът сякаш бе отнел целия ѝ вкус.
— Не е ли странно… — започна Джонатан.
— Направо е забавно — прекъсна го Рей.
— Няма сирени за мъгливо време. Мъгла, пък няма сирени. Не се чува и звук на работещ двигател. Много странно.
Беше прав. Обгръщаше ни пълна тишина, влажна и задушаваща. Човек би помислил, че сме оглушали, ако не бяха кроткото плискане на вълните и звукът на собствените ни гласове.
Седнах на кърмата и се загледах в пустото море. Все още беше сиво, но слънцето започваше да променя цвета му — на места изглеждаше тъмнозелено, а по-навътре се забелязваха нюанси на синьо и лилаво. Под яхтата се полюшваха кафяви водорасли и морска папрат: играчки на прилива. Водата изглеждаше примамлива, а всичко беше за предпочитане пред киселата атмосфера на „Емануела“.
— Отивам да поплувам.
— По-добре недей, любима — каза Рей.
— Защо?
— Течението, което ни захвърли тук, трябва да е доста силно; не искаш да те повлече.
— Но сега е прилив, водата ще ме върне на брега.
— Не знаеш какви вторични течения има. Да не говорим за водовъртежите, които също се срещат често. Ще те засмучат за секунда.
Погледнах отново морето. Изглеждаше безобидно, но бях чела колко коварни могат да бъдат тукашните води, затова размислих.
Анджела се нацупи, защото никой не беше доял безупречната ѝ закуска. Рей се помъчи да спечели отново благоволението ѝ. Той обичаше да я глези, като я оставяше да играе глупавите си игрички. Усетих, че ми се повдига.
Слязох долу да измия съдовете, като изхвърлих остатъците през люка. Те не потънаха веднага. Останаха да плават на повърхността на морето: мазни купчинки от полуизядени гъби и парченца сардини, сякаш някой беше повърнал във водата. Храна за раците, стига някой себеуважаващ се рак да бе изпаднал дотолкова, че да живее тук.
Джонатан ме последва в камбуза; явно още се чувстваше малко глупаво въпреки цялото си перчене. Застана на вратата, като се мъчеше да улови погледа ми, докато миех апатично мазните пластмасови чинии. Искаше да му кажа, че вината не е негова, и, разбира се, да се увери, че го мисля за истински Адонис. Не казах нищо.
28
Едно от чудесата, които извършва Исус Христос, е да нахрани 5000 души с пет хляба и две риби. — Б. пр.