— Нещо против да помогна? — попита той.
— Няма достатъчно място за двама — отговорих аз, като се опитах да не звуча твърде рязко. Въпреки това той трепна — цялата случка беше разклатила самочувствието му по-силно, отколкото бях подозирала.
— Слушай — казах меко, — защо не се върнеш на палубата, за да се попечеш малко на слънце, преди да е станало твърде горещо?
— Чувствам се като лайно.
— Беше злополука.
— Като пълно лайно.
— Както каза, ще отплаваме с отлива.
Джонатан се отдръпна от вратата и влезе в камбуза. Близостта му ме накара да изпитам наченки на клаустрофобия. Тялото му беше прекалено едро за това тясно помещение: прекалено загоряло от слънцето, прекалено натрапващо се.
— Казах, че няма достатъчно място, Джонатан.
Той сложи ръка на тила ми и аз не я отблъснах, а го оставих да масажира нежно мускулите на врата ми. Исках да му кажа да се махне, но апатията, която излъчваше това място, изглежда, беше заразна. Джонатан постави другата си ръка върху корема ми, после я плъзна към гърдите ми. Беше ми все едно — щом го иска, нека го направи.
Горе на палубата Анджела се заливаше от смях, хилеше се така истерично, че беше на косъм да се задави. Представих си как отмята назад глава и разтърсва отвързаната си коса. Джонатан беше оставил боксерките си да паднат на земята. Беше грижливо обрязан; възбуденият му член имаше толкова хигиеничен вид, че изглеждаше неспособен да ми навреди. Позволих му да притисне уста към моята и езикът му започна да изследва венците ми с настойчивостта на зъболекарски пръст. Той дръпна бикините ми надолу, намести члена си и го вкара.
Стълбището зад гърба му изскърца и аз погледнах над рамото му навреме, за да зърна Рей, който се взираше в задника на Джонатан и в преплетените ни ръце. Дали виждаше, запитах се аз, че не усещам нищо? Дали разбираше, че правя това без капчица страст; че мога да се възбудя само ако заместя главата, гърба и члена на Джонатан с неговите? Той се върна мълчаливо на палубата и Джонатан ми каза, че ме обича; миг по-късно чух Анджела да се киска отново, докато Рей ѝ описваше какво е видял току-що. Да си мисли каквото иска тази кучка, не ми пукаше.
Джонатан продължи да ме обработва с бавни и монотонни тласъци, намръщен като ученик, който се опитва да реши невъзможно уравнение.
Свърши без предупреждение, само стисна рамената ми по-здраво и се намръщи още повече. Тласъците му се забавиха и спряха, очите му срещнаха за един смущаващ миг моите. Исках да го целуна, но той вече беше изгубил интерес. Отдръпна се от мен, като потръпна.
— Когато свърша, ставам свръхчувствителен — промърмори той и си вдигна боксерките. — Хареса ли ти?
Кимнах. Беше ми смешно; цялата история беше такава. Намирах се насред нищото с този двадесет и шест годишен хлапак, с Анджела и с един мъж, на когото не му пукаше дали ще живея, или ще умра. А може би и на мен не ми пукаше.
Незнайно защо се сетих за хранителните отпадъци, които бях изхвърлила в морето и си представих как плават по повърхността в очакване да бъдат отнесени от следващата вълна.
Джонатан вече беше изчезнал нагоре по стълбите. Сварих малко кафе, като междувременно зяпах разсеяно през люка и усещах как спермата му засъхва по вътрешната страна на бедрата ми.
Когато се качих на палубата с кафето, Рей и Анджела вече ги нямаше — изглежда, бяха отишли да потърсят помощ на острова.
Джонатан седеше на мястото ми на кърмата и се взираше в мъглата. Най-вече за да наруша мълчанието, казах:
— Май се е вдигнала малко.
— Мислиш ли?
Сложих до него чаша кафе.
— Благодаря.
— Къде са другите?
— Да огледат острова.
Той погледна смутено към мен.
— Все още се чувствам като лайно.
Забелязах, че до краката му има бутилка с джин.
— Не е ли малко рано за пиене?
— Искаш ли?
— Още няма единадесет.
— На кого му пука?
Той посочи към морето.
— Виж! Виж там, където соча.
Наведох се над рамото му, за да видя.
— Не, не гледаш към правилното място. Проследи пръста ми. Видя ли?
— Нищо не виждам.
— На ръба на мъглата. Ту се появява, ту изчезва. Ето! И пак!
Беше във водата, на двадесет или може би тридесет метра от кърмата на „Емануела“. Кафеникаво, сбръчкано и се премяташе.
— Тюлен — казах аз.
— Не мисля.
— Слънцето вече загрява морето. Сигурно идват да се стоплят в плитчините.
— Не прилича на тюлен. Виж как чудато се премята.
— Може да е някакъв плавей…