— Може.
Джонатан отпи продължително от бутилката.
— Остави нещо и за довечера.
— Да, мамо.
Поседяхме мълчаливо няколко минути. Чуваше се само плискането на вълните по брега. Шляп. Шляп. Шляп.
От време на време тюленът или каквото беше там изскачаше на повърхността, преобръщаше се и изчезваше отново.
Още час, помислих си, и ще започне отливът, който ще ни отнесе от тази жалка имитация на остров.
— Хей! — долетя от далечината гласът на Анджела. — Хей, хора!
Джонатан се изправи, като заслони очите си с ръка от блясъка на скалите. Сега слънцето беше по-ярко и ставаше все по-горещо.
— Маха ни — отбеляза незаинтересовано той.
— Да си маха.
— Хора! — продължаваше да крещи Анджела, като размахваше ръце.
Джонатан сви ръце пред устата си и извика в отговор:
— Какво има?
— Елате да видите — изкрещя тя.
— Иска да отидем да видим.
— Чух.
— Хайде — подкани ме той, — нищо не губим.
Не ми се мърдаше никъде, но Джонатан ме издърпа да стана. Реших, че е безсмислено да споря, дъхът му вече беше огнеопасен.
Придвижването по брега беше трудно. Камъните не бяха мокри от морската вода, а покрити с хлъзгав слой сиво-зелени водорасли — като пот върху череп.
Джонатан напредваше по-мъчно и от мен. На два пъти загуби равновесие и се изтърси с ругатни по задник. Скоро дъното на боксерките му стана маслиненозелено, а незащитената от тях кожа се покри с охлузвания.
Не бях балерина, но успях да се задържа на крака, като пристъпвах бавно напред и избягвах големите камъни — не исках да падна от високо, ако случайно се подхлъзна.
През няколко метра пресичахме високи до глезена ивици от кафяви водорасли. Аз ги прескачах с известна елегантност, но Джонатан, който беше ядосан и залиташе, минаваше през тях, като ги тъпчеше с босите си стъпала. Не бяха само водорасли, имаше и всевъзможни отпадъци, изхвърлени на брега от морската вода: счупени бутилки, ръждясали кутии от кока-кола, мръсни коркови тапи, катран, части от раци, бледожълти презервативи „Дурекс“. А по миризливите купчини боклуци лазеха двусантиметрови сини мухи с големи очи. Бяха стотици: пъплеха по отпадъците, катереха се една връз друга и не спираха да бръмчат.
Първите живи същества, които виждахме.
Докато прескачах една от тези ивици, като внимавах да не се просна по лице, дребните камъчета от лявата ми страна се раздвижиха. Три, четири, после пет от тях се търкулнаха към морето, като повлякоха със себе си още дузина.
Така и не разбрах какво е причинило срутването.
Джонатан дори не вдигна очи, беше изцяло погълнат от усилието да остане на крака.
Каменната лавина спря: енергията ѝ беше свършила. После се търкулна нова, този път между нас и морето. Премятащи се надолу по брега камъни — по-големи от предишните, по-тежки и с по-голяма инерция.
Втората лавина стигна по-далеч от първата и последните подскачащи камъни цопнаха в морето.
Пляс.
Тишина.
Пляс. Пляс.
Рей се показа иззад една голяма скала на върха на брега: беше ухилен до уши.
— На Марс има живот! — извика той и се скри отново зад скалата.
След няколко напрегната секунди се добрахме до него; потните ни коси бяха залепнали за челата ни като шапки.
Джонатан изглеждаше леко прежълтял.
— За какво е цялата врява? — попита той.
— Виж какво намерихме — отговори му Рей и ни поведе към края на скалите.
Първият шок.
Когато се озовахме на върха, пред нас се откри гледка към другата страна на острова. Видяхме още един сив и безличен бряг, а отвъд него — морето. Никакви обитатели, никакви лодки, нито следа от човешко присъствие. Целият остров беше широк има-няма половин миля — все едно се намирахме на гърба на кит.
Вторият шок беше, че тук все пак имаше живот.
Сред голите скални блокове, които опасваха върха като пръстен, имаше заградено пространство. Нещо като примитивна кошара от изгнили от соления въздух дървени стълбове, между които беше опъната ръждясала бодлива тел. По земята в кошарата имаше няколко купчинки жилава трева, а върху тази жалка поляна стояха три овце. Три овце и Анджела.
Тя галеше една от затворничките и гукаше в безизразното ѝ лице.
— Овце — каза триумфално Анджела.
Джонатан се приближи пръв до нея.
— И какво от това? — попита сърдито той.
— Ами странно е, не мислиш ли? — обади се Рей. — Да намерим овце на подобно място.
— Не ми изглеждат добре — отбеляза Анджела.
Права беше. Оставени на произвола на природните стихии, животните имаха окаян вид: очите им бяха гурелясали, а под висящото на сплъстени фъндъци руно се виждаха треперещите им хълбоци. Едната овца беше паднала до бодливата тел и, изглежда, нямаше сили да се изправи — беше твърде изтощена или твърде болна.