— Жестоко е — добави Анджела.
Трябваше да се съглася с нея. Беше истинска проява на садизъм да се държат затворени тези същества само с няколко стръка трева и застояла вода в очукан метален леген.
— Странна работа, нали? — попита Рей.
— Порязал съм си крака. — Джонатан беше седнал върху една по-плоска скала и разглеждаше напрегнато дясното си стъпало.
— По брега имаше стъкла — рекох аз, като размених празен поглед с една от овцете.
— Толкова са сериозни — каза Рей. — Изкупителни жертви на природата.
Интересно, но овцете не изглеждаха особено нещастни от положението си, гледаха философски на нещата. Очите им казваха: „Аз съм просто една овца, не очаквам да ме харесвате, да се грижите за мен и да ме пазите, освен за да напълните стомасите си“. Не блееха сърдито, не тропаха изнервено с копита.
Просто три сиви овце, чакащи смъртта.
Рей беше изгубил интерес към кошарата. Запъти се обратно към брега, като подритна една консервена кутия. Тя подскочи с дрънчене, като ме подсети за търкалящите се камъни.
— Трябва да ги освободим — каза Анджела.
Не обърнах внимание на думите ѝ. Какво представляваше свободата на място като това?
Не мислите ли, че трябва? — настоя тя.
— Не.
— Ще умрат.
— Някой ги е затворил нарочно тук.
— Но те ще умрат.
— Ако ги пуснем, ще умрат на брега. Няма храна за тях.
— Ще ги нахраним.
— С пържени филийки и джин — предложи Джонатан, докато вадеше парче стъкло от ходилото си.
— Не можем просто да ги оставим.
— Не са наша грижа — казах. Започвах да се отегчавам. Три овце. На кого му пукаше дали ще оживеят, или…
Бях помислила същото за себе си само преди час. Май аз и овцете имахме нещо общо.
Заболя ме глава.
— Ще умрат — изхленчи Анджела за трети път.
— Тъпа кучка — рече Джонатан. Каза го без злоба, спокойно, все едно съобщаваше факт.
Не можах да се сдържа и се усмихнах.
— Какво? — Анджела изглеждаше като ужилена.
— Тъпа кучка — повтори той. — К-У-Ч-К-А.
Анджела почервеня от гняв и смущение.
— Ти ни натресе тук — каза му тя, като сви презрително устни.
Неизбежното обвинение. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Думите му я бяха наранили.
— Направих го нарочно — отговори Джонатан, като плю върху пръстите си и размаза слюнката по порязаното място. — Исках да видя дали не можем да те оставим тук.
— Ти си пиян.
— А ти глупава. Само че на сутринта аз ще съм трезвен.
Старият лаф, изглежда, не беше изгубил силата си.
Победена, Анджела се втурна надолу по брега след Рей, като се стараеше да сдържа сълзите си, докато не изчезне от полезрението ни. Изпитах наченки на съчувствие към нея. Беше толкова безпомощна, когато се стигнеше до вербални схватки.
— Можеш да бъдеш голям гадняр, когато поискаш — казах на Джонатан.
Той ме изгледа с празен поглед.
— По-добре да бъдем приятели. Тогава няма да се държа гадно с теб.
— Не ме плашиш.
— Знам.
Овцата се взираше отново в мен. Отвърнах на погледа ѝ.
— Шибани овце — каза той.
— Не са виновни, че са такива.
— Ако имаха някакво благоприличие, щяха да си прережат сами грозните шибани гърла.
— Връщам се на яхтата.
— Грозни шибаняци.
— Идваш ли?
Той сграбчи бързо ръката ми и я стисна така, сякаш никога нямаше да я пусне. Очите му се насочиха към моите.
— Не си тръгвай.
— Тук горе е прекалено горещо.
— Остани. Скалата е хубава и топла. Легни. Този път няма да ни прекъснат.
— Значи знаеш?
— За Рей ли? Разбира се, че знам. Мисля, че му изнесохме хубаво представление.
Той ме придърпа за ръката към себе си малко по малко, сякаш теглеше въже.
Миризмата му извика в съзнанието ми камбуза, намръщеното му лице, промърмореното признание („Обичам те.“), мълчаливото му оттегляне.
Deja vu.
Но какво ми оставаше в ден като този, освен да се въртя в един и същи отегчителен кръг като овцете в кошарата? Отново и отново. Дишай, прави секс, яж, сери.
Изпитият джин си каза думата. Джонатан направи всичко възможно да го вкара, но положението беше безнадеждно. Все едно да вкараш сварени спагети в макарони.
Изгубил търпение, той се претърколи от мен.
— Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Безсмислени думи. Веднъж повторени, бяха изгубили смисъл като всичко останало. Не означаваха нищо.