— Няма нищо — рекох.
— Майната ти!
— Наистина няма.
Джонатан не ме погледна, просто продължи да се взира в члена си. Ако в момента държеше нож, мисля, че щеше да го отреже и да го захвърли върху топлата скала — олтар на стерилността.
Оставих го да го съзерцава и тръгнах обратно към „Емануела“. Докато вървях, забелязах нещо странно, на което не бях обърнала внимание на идване. Вместо да се разбягат при приближаването ми, сините мухи се оставяха да ги стъпча. Изглежда, бяха изпаднали в летаргия или бяха самоубийствено настроени. Стояха си върху горещите камъни и пукаха под подметките ми.
Мъглата най-после се беше вдигнала и сега, когато въздухът се беше стоплил, островът показа следващия си отвратителен трик — миризмата. Тежка и противно сладникава миризма като на стая, пълна с гнили праскови. Воня, която се просмукваше като сироп през порите и ноздрите. А под сладостта и се усещаше нещо друго, което миришеше далеч по-неприятно от праскови, били те пресни, или гнили. Нещо, което смърдеше на канализация, задръстена с развалено месо — на канал на кланица, лой и стара кръв. Сигурно бяха водораслите, въпреки че никога не бях срещала подобна воня на друг бряг.
Бях преполовила разстоянието до „Емануела“, като стисках носа си всеки път, когато пресичах ивица с гниещи водорасли, когато чух зад гърба си звуците на малко убийство. Възгласите на сатанинска радост, които надаваше Джонатан, заглушиха почти напълно трогателното блеене на овцата, която убиваше, но аз разбрах инстинктивно какво е сторило пияното копеле.
Обърнах се назад, като завъртях пети в слузта. Навярно беше късно да спася тази овца, но може би щях да успея да му попреча да пречука другите две. Не виждах кошарата, скалните блокове я криеха от погледа ми, но чувах триумфалните крясъци на Джонатан и приглушените звуци от ударите му. Знаех какво ще видя, затова гледката, която сварих, не ме изненада.
Сиво-зелената поляна беше почервеняла. Джонатан беше в кошарата. Двете оцелели овце препускаха паникьосано напред-назад и блееха ужасено, а той стоеше над третата с вече възбуден член. Жертвата беше рухнала на земята, тънките ѝ като пръчки предни крака бяха подвити под нея, а задните — изпънати и вкочанени от настъпващата смърт. Тялото ѝ се разтърсваше от нервни спазми, кафявите ѝ очи бяха подбелени. Горната част на черепа ѝ беше раздробена почти напълно от големия объл камък, който Джонатан още държеше; виждаше се сивата каша на мозъка, от която стърчаха парчета кост. Докато го гледах, той стовари камъка върху главата ѝ още веднъж. Разхвърчаха се горещи частици мозък и капки кръв, които ме опръскаха. Джонатан приличаше на някакъв кошмарен лунатик (и навярно беше точно такъв в момента). Голото му, доскоро бяло тяло беше окървавено като престилката на касапин след тежък работен ден в скотобойната. Чертите на лицето му почти не се виждаха от кашата, която го покриваше…
Животното издъхна. Жалостивият му хленч секна напълно. То се просна почти комично на една страна — сякаш не беше истинска овца, а анимационен герой — и ухото му се закачи за бодливата тел.
Джонатан гледаше как жертвата му пада, окървавеното му лице беше изкривено в усмивка. О, тази усмивка: тя му служеше за толкова неща. Не очароваше ли с нея жените? Не я ли използваше, за да показва похот и любов? Но сега усмивката за пръв път разкри истинското си предназначение — дивашката гримаса на един жесток човек, застанал над жертвата си с камък в едната ръка и щръкнала мъжественост в другата.
Усмивката му постепенно се стопи и чувствата му се завърнаха.
— Боже! — рече той и стомахът му се сгърчи в спазъм. Видях конвулсията съвсем ясно: вътрешностите му се раздвижиха, главата му се люшна напред и Джонатан повърна на тревата полусмлени пържени филийки с джин.
Не помръднах. Не исках да го подкрепям, да го успокоявам и утешавам — просто не можех да му помогна.
Обърнах му гръб.
— Франки — каза той с пълна с жлъчен сок уста.
Не намерих сили да го погледна. Нямаше какво да сторя за овцата, вече беше мъртва; просто исках да избягам от каменния кръг и да забравя всичко, което бях видяла.
— Франки.
Тръгнах надолу с цялата бързина, която позволяваше коварният терен — към брега и относителната нормалност на „Емануела“.
Вонята се беше усилила: издигаше се от земята на противни вълни и ме блъскаше в лицето.
Ужасен остров. Отвратителен, смрадлив, безумен.
Вървях с препъване през водораслите и боклуците и се изпълвах с все по-неистова омраза. „Емануела“ вече беше близо…
Тогава чух познатото тракане на свличащи се камъчета. Застинах на място, като се олюлях несигурно върху хлъзгавите скали, и погледнах наляво, където един камък тъкмо спираше да се търкаля. Когато спря, друг, по-голям камък, широк може би около педя, се откъсна от мястото си и започна да се премята надолу, като разблъска съседите си и предизвика нова каменна лавина към морето. Намръщих се и главата ми забуча.