Животно ли разбутваше камъните? Краб може би? Или движението им беше предизвикано по някакъв начин от горещината?
Един още по-голям камък се размърда.
Закрачих отново към яхтата, а тракането и трополенето зад гърба ми продължиха през кратки интервали, като образуваха едно почти несекващо барабанене.
Започна да ме завладява смътен, непонятен страх.
Анджела и Рей си правеха слънчеви бани върху палубата.
— Още два часа и ще накараме кучката да си размърда задника — каза той, като примижа към мен.
Отначало помислих, че визира Анджела, после осъзнах, че говори за лодката.
— И ти можеш да се попечеш — усмихна ми се леко Рей.
— Аха.
Анджела беше заспала или нарочно не ми обръщаше внимание. И двата варианта ме устройваха.
Отпуснах се на палубата в краката на Рей и оставих слънчевите лъчи да попият в мен. Кървавите петна по кожата ми бяха изсъхнали и приличаха на корички от рани. Изроних ги лениво, като слушах плискането на вълните в камъните.
Зад гърба ми се чу шум от разгръщането на страници. Озърнах се. Рей, който не беше способен да лежи неподвижно дълго време, прелистваше взета от библиотеката книга за Хебридските острови.
Погледнах отново към слънцето. Майка ми обичаше да казва, че ако се взирам право в него, то ще прогори дупки в задната част на очите ми. Само че слънцето беше горещо, беше живо и исках да гледам лицето му. Усещах някакъв хлад — не знам откъде се беше взел — в корема и между краката, който не искаше да си отиде. Може би щях да го изгоня, като се взирам в слънцето.
Зърнах Джонатан на брега, слизаше на пръсти към морето. От това разстояние, с всичката тази кръв по бялата си кожа, приличаше на някакво шарено чудовище. Той свали боксерките си и се наведе към прибоя, за да отмие остатъците от овцата.
И тогава Рей възкликна тихо „Боже!“ по начин, който не вещаеше нищо хубаво.
— Какво има?
— Открих къде се намираме.
— Чудесно.
— Не, не е чудесно.
— Защо? Какво не е наред? — Изправих се и се обърнах към него.
— Пише го в книгата. Има един абзац, в който се говори за това място.
Анджела отвори очи.
— И какво? — попита тя.
— Това не е обикновен остров, а гробище.
Студът между краката ми се засили и плъзна нагоре. Слънцето не беше достатъчно силно, за да ме стопли там, където би трябвало да съм най-гореща.
Погледнах отново към брега. Джонатан продължаваше да се мие, като плискаше гърдите си с вода. Сенките, които хвърляха камъните, внезапно ми се сториха много черни и гъсти, а ръбовете им сякаш се впиваха в обърнатите нагоре лица на…
Джонатан видя, че гледам към него, и ми помаха.
Възможно ли беше под тези камъни да лежат трупове? Като летовници на плаж в Блекпул, с лица към слънцето?
Светът е двуцветен. Слънце и сянка. Белите гърбове на камъните и черните им кореми. Животът отгоре и смъртта отдолу.
— Гробище? — попита Анджела. — Какво гробище?
— Военно гробище — отговори Рей.
— Искаш да кажеш, че тук са погребани някакви викинги?
— Участници в Първата и във Втората световна война. Войници от торпилирани кораби, изхвърлени на брега моряци. Тела, довлечени тук от Гълфстрийм; изглежда, течението ги пренася през проливите и ги изхвърля по бреговете на тукашните острови.
— Изхвърля ги?
— Така пише.
— Вече не го прави.
— Сигурно продължават да погребват тук удавени рибари — отговори Рей.
Вече почистен, Джонатан се беше изправил и се взираше в морето. Беше заслонил очите си с ръка и аз проследих погледа му над синьо-сивата вода така, както бях проследила пръста му. Онзи тюлен, кит или каквото беше там се беше появил отново на стотина метра от яхтата. От време на време се преобръщаше и вдигаше перка като плувец, който маха с ръка.
— И колко хора са били погребани тук? — попита равнодушно Анджела. Изглежда, фактът, че седим върху гробище, не я смущаваше ни най-малко.
— Навярно стотици.
— Стотици?
— Не пише колко, пише само много.
— В ковчези ли са ги погребвали?
— Откъде да знам?
Какво друго би могла да бъде тази камара от камъни, освен гробище? Погледнах острова с нови очи, вече знаех какво представлява. Сега имах истинска причина да мразя изгърбената му снага, мърлявите му брегове и миризмата му на праскови.