— Сигурен съм в това — изсумтя рецепционистът. — Проклет да съм, ако не те познава. Уволниха го за непристойно поведение… — Изкуственият акцент се завърна. — Така че на твое място няма да се опитвам да размахвам името му тук. Разбра ли? А сега да те няма.
Уверен в победата си, мъжът се изпъчи като матадор и размаха ръка.
— Управата на хотела ви благодари за посещението. И не се връщайте.
Точка за плешивеца и край на играта. Какво пък: имаше други хотели, други фоайета и други рецепционисти. Да върви по дяволите.
Докато излизаше през вратата, Гевин се усмихна и подхвърли през рамо „Ще се видим“. Навярно думите му щяха да накарат този задник да се поизпоти малко, докато се прибира пеша през следващите нощи, особено ако чуе по улицата зад гърба си стъпките на млад мъж. Това не беше голямо удовлетворение, но все пак беше нещо.
Вратата се затвори, като остави топлината в хотела, а Гевин — отвън. Беше студено, значително по-студено, отколкото когато беше влязъл във фоайето. Ръмеше и ситният дъжд се усили постепенно, докато вървеше забързано по „Парк Лейн“ към Саут Кенсингтън. На улицата имаше два-три хотела, в които можеше да се приюти за малко; ако и там удареше на камък, щеше да признае поражението си.
Трафикът на кръстовището при Хайд Парк бушуваше, лъскави, целеустремени колони от автомобили се вливаха забързано в „Найтсбридж“ и „Виктория“. Той си представи как стои на бетонния остров между двата противоположни автомобилни потока — мушнал върховете на пръстите си в джобовете на джинсите си (бяха прекалено тесни, за да напъха целите си ръце), самотен, изоставен.
Вълна на нещастие се надигна от дълбините на душата му. Беше на двадесет и четири години и пет месеца. Беше започнал да проституира на седемнадесет, обещавайки си да се ожени за някоя вдовица (пенсионирането на един жиголо) или да си намери някаква законна работа, преди да навърши двадесет и пет.
Но времето си минаваше, а амбициите му си оставаха неосъществени. Ентусиазмът му се топеше, а бръчките под очите му се увеличаваха.
Трафикът все така прииждаше на лъскави потоци, светлините на светофарите се сменяха, преминаваха коли, в които имаше хора със свои собствени амбиции и проблеми за решаване, а устремът им го изолираше от тротоара и безопасността.
Гевин не беше човекът, който бе мечтал да бъде, не беше онова, което тайно си бе обещавал да стане.
А младостта му си беше отишла.
Къде да отиде сега? Тази нощ апартаментът щеше да му се стори като затвор, дори да изпушеше някой джойнт, за да разведри обстановката. Искаше, не, нуждаеше се да прекара нощта с някого. Да види красотата си през нечии други очи. Да му кажат какви съвършени пропорции има, да го нагостят и напоят с вино, да го поглезят; просто да бъде с някого, дори и този човек да е по-богатият, но по-грозен брат на Квазимодо. Тази нощ се нуждаеше от доза любов.
Свалката стана толкова лесно, че почти го накара да забрави епизода във фоайето на хотела. Някакъв тип на видима възраст около петдесет и пет, паралия: обувки „Гучи“, много изискано палто. С една дума — класа.
Гевин стоеше на входа на малко арт кино, като хвърляше по някое око на филма на Трюфо, който прожектираха, когато забеляза мъжа, който го наблюдаваше. Той отговори на погледа му, за да се увери, че става дума за потенциален клиент. Когато разбра, че го е забелязал, мъжът се притесни и се отдалечи, но явно размисли, защото се върна, като си мърмореше нещо под носа, после се зае да разглежда с престорен интерес програмата на киното. Изглежда, нямаше опит в тези неща: новак, каза си Гевин.
Той извади небрежно една цигара „Уинстън“ и я запали, като сви шепи около кибритената клечка, така че светлината на пламъчето да позлати скулите му. Беше го правил хиляди пъти, половината от които за свое собствено удоволствие, пред огледалото. После погледна нагоре — номерът винаги даваше ефект. Този път неспокойният мъж не си тръгна, когато очите им се срещнаха.
Гевин дръпна от цигарата, угаси клечката с пръсти и я пусна на земята. Не беше свалял клиенти по този начин от седем месеца, затова изпита задоволство, че не е изгубил форма. Безпогрешното разпознаване на потенциалния клиент, едва загатнатата покана в очите и устните, която можеше да бъде изтълкувана като обикновена проява на дружелюбност, ако е допуснал грешка.
Не беше сгрешил обаче, пред него стоеше клиент. Очите на мъжа бяха приковани в неговите и го гледаха с почти болезнено желание. Устата му беше отворена, сякаш се канеше да каже нещо, но думите му се изплъзваха. Не беше красавец, но не беше и грозен. Тенът му беше резултат от често, но кратко излагане на слънце: може би живееше в чужбина. Той реши, че мъжът все пак е англичанин: подсказваше го колебливото му поведение.