Противно на обичаите си Гевин направи първата крачка.
— Обичате ли френското кино?
Клиентът изглеждаше облекчен, че мълчанието между двамата е нарушено.
— Да.
— Ще влизате ли?
Мъжът направи физиономия.
— Аз… не мисля.
— Малко е студено…
— Да, наистина.
— Исках да кажа, че е малко студено да стоим тук.
— О… да.
Клиентът захапа примамката.
— Можем… Да изпием по едно питие?
Гевин се усмихна.
— Разбира се, защо не.
— Апартаментът ми е наблизо.
— Аха.
— Беше ми доскучало вкъщи, знаете как е.
— Чувството ми е познато.
Мъжът се усмихна на свой ред.
— А вие сте…?
— Гевин.
Той протегна ръка в кожена ръкавица. Много официално, като някой бизнесмен. Здрависаха се и ръкостискането му беше силно — нито следа от предишната колебливост.
— Аз съм Кенет. Кен Рейнолдс.
— Кен.
— Да не стоим повече на студа?
— И аз така мисля.
— Живея на един хвърлей.
Рейнолдс отвори вратата на апартамента си и ги посрещна вълна от застоял топъл въздух: парното работеше. Изкачването до третия етаж беше оставило Гевин без дъх, но мъжът не показа никакви признаци на умора. Фитнес маниак може би. Професия? Работеше в центъра на града. Ръкостискането, кожените ръкавици. Може би държавен служител.
— Влизай, влизай.
Определено имаше пари. Дебел килим, който приглуши стъпките им. Коридорът беше почти гол: стенен календар, масичка с телефон, купчина телефонни указатели, стояща закачалка за дрехи.
— Тук е по-топло.
Рейнолдс изхлузи палтото си и го закачи. После, без да сваля ръкавиците си, въведе Гевин в голяма стая.
— Може ли якето?
— О… разбира се.
Гевин си свали якето и мъжът го отнесе в коридора. Когато се появи отново, се мъчеше да си махне ръкавиците; явно ръцете му бяха потни. Все още беше нервен, нищо, че си беше вкъщи. Зад заключени врати клиентите обикновено се отпускаха. Не и този — не го свърташе на едно място.
— Нещо за пиене?
— Да, би било добре.
— С какво обичаш да се тровиш?
— С водка.
— Аха. Нещо към нея?
— Мъничко вода.
— Пурист, а?
Гевин не разбра напълно забележката.
— Да.
— Такива мъже обичам. Ще ме извиниш ли за момент? Ще отида за лед.
— Няма проблем.
Рейнолдс захвърли ръкавиците си върху един стол до вратата и остави Гевин да разглежда стаята. Беше задушна и топла почти колкото коридора, но в нея нямаше нищо уютно или гостоприемно. Каквото и да работеше, мъжът беше колекционер. По стените и лавиците бяха наредени антики. Имаше много малко мебели, при това странни — очуканите столове с метални рамки изглеждаха не на място в толкова скъп апартамент. Може би Рейнолдс беше университетски преподавател или управител на музей, със сигурност нещо академично. Това не беше всекидневна на борсов посредник.
Гевин не разбираше нищо от изкуство, да не говорим за история, така че антиките му бяха безразлични, но все пак реши да прояви любезност и да ги разгледа отблизо. Знаеше, че мъжът ще поиска мнението му за тях.
Рафтовете бяха пълна скука. Парчета от керамични съдове и скулптури — нищо цяло, само фрагменти. Върху някои се забелязваха шарки, но цветовете бяха избледнели до неузнаваемост с годините. Някои от скулптурите имаха човешка форма: част от торс или стъпало (и петте пръста бяха непокътнати), проядено от времето лице, за което беше трудно да се каже мъжко ли е, или женско. Гевин сподави прозявката си. Горещината, експонатите и мисълта за секс го приспиваха.
Насочи отегчения си поглед към стенните антики. Бяха по-вълнуващи от онези на лавиците, но и сред тях нямаше цели предмети, само фрагменти. Защо някой би искал да гледа подобни счупени предмети? Какво очарование намираше в тях? Каменните барелефи по стените бяха надупчени и нащърбени, сякаш собствениците им страдаха от проказа, а надписите на латински — почти заличени. Нищо красиво нямаше в тях, бяха прекалено повредени. Гевин се почувства някак омърсен, сякаш състоянието им беше заразно.
Само един експонат му се видя интересен: надгробна плоча или нещо, което приличаше на надгробна плоча; беше по-голям от другите и в малко по-добро състояние. Мъж на кон, въоръжен с меч, приведен над враг с отрязана глава. Под тях — няколко думи на латински. Предните крака на коня бяха счупени, а колоните от двете му страни — обезобразени от времето, но като цяло гравюрата беше запазена. Грубо изработеното лице дори притежаваше известна индивидуалност, имаше дълъг нос и широка уста.