— Ей сега се връщам — обеща Рейнолдс И затвори вратата след себе си.
Гевин беше преживявал подобни сцени и преди: изневеряващи мъже, чиито любовници се появяваха в неподходящ момент; хора, които искаха да го пребият — в пристъп на вина един клиент беше потрошил цялата хотелска стая. Случваха се такива неща. Но Рейнолдс беше различен, държеше се съвсем нормално. Гевин си напомни тихо, че и другите не се бяха държали зле в началото. По дяволите! Стига с тези съмнения. Ако изпадаше в паника всеки път, когато се срещаше с нов клиент, досега да си е сменил работата. Налагаше се да се уповава на късмета и на инстинкта си, а инстинктът му казваше, че Рейнолдс не си пада по физическото насилие.
Гаврътна остатъка от водката в чашата си, напълни я отново и зачака.
Шумът беше спрял напълно и ставаше все по-лесно да се преиначат фактите: може пък действително да е тропал някой съсед отгоре. В апартамента беше тихо, нищо не подсказваше, че Рейнолдс още е вътре.
За да се разсее, Гевин огледа отново стаята и погледът му се спря пак на надгробната плоча.
Знаменосецът Флавиний.
Имаше нещо приятно в идеята да изрежат образа ти — макар и грубо — в камък и да го поставят там, където лежат костите ти, въпреки че рано или късно някой историк щеше да ги раздели. Бащата на Гевин беше настоявал да го погребат, вместо да го кремират: Как иначе, обичаше да казва той, ще бъде запомнен? Кой би отишъл при една урна, поставена в стена, за да поплаче? Иронията беше, че никой не ходеше и на гроба му: Гевин го беше посетил само веднъж или два пъти през годините, изминали от смъртта му. Прост камък с име, дата и банална фраза. Дори не си спомняше годината, в която беше починал баща му.
Но хората помнеха Флавиний — хора, които не са го познавали и не са били част от живота му, сега знаеха кой е. Гевин се изправи и прокара пръсти по името на знаменосеца — втората грубо издълбана дума в плочата.
Тропането започна отново, още по-яростно от преди. Гевин се обърна към вратата: очакваше да види Рейнолдс и да чуе ново обяснение. Но Рейнолдс не се появи.
— По дяволите!
Трясъците продължиха. Някой някъде беше много ядосан. И този път Гевин знаеше, че не се заблуждава: човекът, който вдигаше шум, беше тук, на същия етаж, на броени метри от него. Любопитството го загриза, примамливо като любовник. Той си допи чашата и излезе в коридора. Но още щом затвори вратата, думкането секна.
— Кен? — Думата замря на устните му.
Коридорът беше тъмен, само в далечния му край се забелязваше бледа светлина. Може би от открехната врата. Гевин напипа ключ за лампа от дясната си страна и го щракна, но не се случи нищо.
— Кен? — повтори той.
Този път получи отговор. Стон и шум от претъркулващо се тяло. Пострадал ли беше Рейнолдс? Боже, та той можеше да лежи в безпомощно състояние само на няколко крачки от Гевин: трябваше да му помогне. Но защо краката му отказваха да се поместят? Топките му изтръпнаха и се свиха в нервно очакване, както когато беше малък и играеше на криеница: тръпката на преследването. Усещането беше почти приятно.
А дори и да беше неприятно, нима можеше да си тръгне, без да разбере какво е станало с клиента му? Трябваше да отиде до другия край на коридора.
Първата врата беше открехната: Гевин я бутна и видя пълна с етажерки с книги стая, която можеше да е само спалня или кабинет. На прозореца нямаше завеси и светлината на уличните лампи падаше върху разхвърляно бюро. Рейнолдс не се виждаше никакъв, нямаше следа и от буйстващия непознат. Набрал увереност, Гевин продължи по коридора. Следващата врата също беше отворена — кухнята. Вътре цареше мрак. Ръцете му бяха започнали да се потят; сети се как Рейнолдс се мъчеше да си свали ръкавиците. От какво се е страхувал? Не е бил притеснен от срещата: в апартамента имаше още някого; някой с избухлив нрав.
После видя размазания отпечатък от длан върху врата и стомахът му се преобърна: кръв.
Бутна вратата, но тя не се отвори повече. Нещо я натискаше отзад. Промуши се през отвора и влезе в кухнята. Миришеше на развалени зеленчуци или неизхвърлено кошче за боклук. Гевин опипа стената за електрически ключ и запали флуоресцентната лампа.
Зад вратата се подаваха обувките „Гучи“ на Рейнолдс. Гевин я бутна и мъжът се изтърколи от скривалището си. Явно беше пропълзял зад нея, за да се скрие — седеше свит като пребито животно. Гевин го докосна и той потрепери.
— Всичко е наред… аз съм. — Гевин отмести окървавената ръка от лицето му. Дълбока рана се спускаше от слепоочието до брадичката му и още една, успоредна на първата, но по-плитка, пресичаше средата на челото му и носа му, сякаш някой го бе одрал с двузъба вилица.