„Живееш в реалния свят — каза един глас в главата му (това беше откровение) — и ако не внимаваш достатъчно, ще си умреш тук.“
Защо не погледна във ваната? Защо? Задник.
— Кой е там? — попита той, като хранеше напразни надежди, че Рейнолдс си отглежда видра в банята. Глупави надежди. Тук имаше кръв, за бога.
Плискането спря. Гевин обърна гръб на огледалото — направи го! направи го! — и дръпна окачената с пластмасови куки завеса. От бързане да разкрие мистерията беше забравил ножа в мивката. Но вече беше късно: тюркоазните морски ангели се сгънаха и той надникна във ваната.
Беше пълна почти догоре с мътна вода. По повърхността ѝ плуваше и се завихряше на спирали някаква кафява гадост, която излъчваше слаб животински мирис — почти като мириса на мокра кучешка козина.
От водата не изскочи нищо.
Гевин се помъчи да различи някаква форма на дъното, но виждаше само собственото си отражение. Наведе се още, неспособен да намери логика в очертанията под мръсната повърхност, докато не различи грубите пръсти на една ръка и не осъзна, че се взира в свито като зародиш човешко тяло, което лежи абсолютно неподвижно в калната вода.
Той прокара ръка по повърхността, за да се разнесе мръсотията, отражението му се раздвижи и фигурата във ваната се видя по-ясно. Беше статуя с формата на спящ на една страна човек, само че главата ѝ беше извърната нагоре и гледаше през утайката към повърхността. Очите ѝ — две грубо нарисувани топчета — бяха отворени, устата ѝ приличаше на резка, а ушите ѝ стърчаха като смешни дръжки върху плешивата ѝ глава. Фигурата беше гола, но анатомията ѝ беше груба и недооформена като чертите на лицето: работа на начинаещ скулптор. На места прогизналата боя се беше отлюпила и стърчеше от торса на сиви заоблени люспи. Отдолу се показваше тъмно дърво.
Нямаше нищо страшно. Просто един предмет на изкуството, натопен във вода, за да се отмие грозната му боя. Плискането, което Гевин беше чул, навярно е било предизвикано от мехури, продукт на някаква химическа реакция. Ето — ужасът беше обяснен. Нямаше причина да се паникьосва. „Продължавай да туптиш, сърце мое“, както обичаше да казва барманът в хотел „Амбасадор“, когато на сцената се появеше нов красавец.
Гевин се усмихна на иронията: мъжът във ваната със сигурност не беше Адонис.
— Забрави, че изобщо си го видял.
Рейнолдс стоеше на вратата. Беше притиснал към едната страна на лицето си мръсна носна кърпа, за да спре кървенето. Светлината, която се отразяваше в плочките, придаваше на кожата му нездрав вид: бледността му би засрамила и труп.
— Добре ли си? Не изглеждаш много добре.
— Ще се оправя… Моля те, върви си.
— Какво стана?
— Подхлъзнах се. Подът е мокър. Просто се подхлъзнах.
— Но шумът…
Гевин гледаше отново към ваната. В статуята имаше нещо хипнотизиращо. Може би нейната голота и допълнителното, пълно разсъбличане, което се извършваше бавно под водата — свалянето на кожата.
— Бяха съседите, вече ти казах.
— А какво е това? — попита Гевин, неспособен да отмести очи от кукленското лице във водата.
— Нещо, което не ти влиза в работата.
— Защо е свито на кълбо? Умира ли?
Погледна обратно към Рейнолдс и видя как по лицето му пробяга кисела усмивка.
— Искаш пари.
— Не.
— Проклет да си! За теб всичко е бизнес, нали? До леглото има банкноти: вземи колкото смяташ, че струва изгубеното ти време… — Той го погледна изпитателно. — И мълчанието ти.
Пак статуята. Гевин не можеше да откъсне очи от нея, колкото и да бе недодялана. Озадаченото му лице се отразяваше в повърхността на водата и засрамваше труда на скулптура със съвършените си пропорции.
— Не се опитвай да разбереш.
— Не мога.
— Не е твоя работа.
— Откраднал си я… Нали? Струва цяло състояние, затова си я откраднал.
Рейнолдс обмисли въпроса и, изглежда, реши, че е прекалено уморен, за да лъже.
— Да. Откраднах я.
— И тази вечер някой е дошъл за нея…
Мъжът сви рамене.
— Нали? Някой е дошъл за нея?
— Да. Откраднах я… — повтори механично той — и някой дойде, за да си я вземе.
— Това е, което исках да знам.
— Не се връщай тук, Гевин който-и-да-си. И не опитвай нищо хитро, защото няма да съм тук.
— Имаш предвид да те изнудвам? Не съм крадец.
Рейнолдс го изгледа презрително.
— Крадец или не, бъди благодарен. Ако можеш. — Мъжът се отдръпна от вратата, за да направи място на Гевин. Гевин не помръдна.