Той разбра, че вижда един по-съвършен Гевин, но отново не изпита тъга.
— Давай, поплачи си. Не ми пречиш.
Създанието почти не го слушаше.
— Защо е толкова болезнено всичко? — попита след малко то. — Защо чувството на загуба е това, което ме прави човек?
Гевин сви рамене. Какво разбираше той от изящното изкуство да бъдеш човек?
Съществото избърса носа си с ръкав, подсмръкна и се помъчи да се усмихне.
— Съжалявам — каза то. — Държа се като проклет глупак. Моля те, прости ми. — И си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Всичко е наред — отговори Гевин.
Чувстваше се смутен от видяното и се радваше, че си тръгва.
— Цветята твои ли са? — попита той, докато обръщаше гръб на гроба.
Създанието кимна.
— Той мразеше цветята.
То трепна.
— О!
— Но какво разбира той?
Без да погледне повече към статуята, Гевин тръгна по пътя, който минаваше край църквата. Беше изминал няколко метра, когато тя извика след него:
— Можеш ли да ми препоръчаш зъболекар?
Той се усмихна и продължи да върви.
Наближаваше пиковият час. Главното шосе, което минаваше край църквата, вече гъмжеше от забързани коли — навярно беше петък и хората, които се бяха измъкнали по-рано от работа, бързаха да се приберат вкъщи. Проблясваха ярки фарове и ревяха клаксони.
Гевин навлезе в трафика, без да се оглежда, пренебрегна скърцането на спирачки и пороя от ругатни и тръгна между колите, сякаш се разхождаше по пусто поле.
Калникът на една забързана кола одраска крака му, друга едва не го блъсна. Нетърпението на шофьорите да пристигнат на място, което скоро щяха да изгарят от желание пак да напуснат, беше комично. Нека си беснеят, нека да крещят и да го обиждат, нека видят празното му, лишено от индивидуалност лице и да се приберат, преследвани от мисълта за него. Ако имаше късмет, някой от тях щеше да се паникьоса, да се отклони от курса си и да го прегази. Все тая. Гевин вече принадлежеше на случайността и отсега нататък щеше да бъде неин знаменосец.