- Не - прошепна тя.
- Не е за вярване, нали?
Хелън продължи да повтаря „Не“, като се взираше в жената. Отказваше да повярва, но това нямаше да промени ужасната истина. Прилоша й.
Обърна гръб на тълпата и се отдалечи. Знаеше, че няма какво повече да види тук, а и да имаше, не искаше да го вижда. Тези хора -новината се разпространяваше и зяпачите се увеличаваха - споделяха апетит, който я отвращаваше. Тя не беше една от тях и никога нямаше да бъде. Искаше да ги навика, да им каже: „Дошли сте да гледате чужда болка и скръб. Защо? Защо?“. Но нямаше смелост да го направи. Отвращението я беше изцедило, затова просто си тръгна, като остави сеирджиите да се радват на зрелището.
Тревор се беше прибрал. Не направи опит да обясни отсъствието си, явно чакаше Хелън да повдигне въпроса. И когато тя не го стори, започна да й се подмазва, което беше по-дразнещо и от очакваното му мълчание. Изглежда, безразличието й го тревожеше повече от поредния скандал, но на нея не й пукаше.
Тя пусна радиото на местната станция и зачака новините. Те не закъсняха и потвърдиха онова, което вече й беше казала жената. Кери Латимър беше мъртъв. Престъпникът или престъпниците проникнали в жилището през задния двор и убили детето, докато си играело на кухненския под. Полицейският говорител нарече смъртта на Кери „неописуемо престъпление“, а извършителя - „опасен и очевидно неуравновесен субект“. Обичайните баналности. Все пак гласът му потрепери, когато описа сцената, на която се бяха натъкнали полицаите в кухнята.
- Защо слушаш новините? - попита небрежно Тревор след третия пореден информационен бюлетин. Хелън реши, че е безсмислено да премълчава, че е била в „Спектър Стрийт“; все пак той щеше да научи рано или късно. Затова му предаде сбито събитията, без да влага в разказа си излишни емоции.
- И тази Ан-Мари е жената, с която си се запознала при първото посещение на комплекса?
Тя кимна, като се надяваше, че няма да й задава много въпроси. Беше напът да се разплаче, а не искаше да хленчи пред него.
- Значи си била права.
- Права?
- Че там има маниак.
- Не - поклати глава тя. - Не.
- Но детето...
Хелън стана, отиде до прозореца и се загледа в тъмната улица два етажа по-надолу. Защо изпитваше такава натрапчива нужда да отрече конспиративната теория? Защо беше започнала да се моли Пърсъл да се окаже прав? Защо искаше да повярва, че са й наговорили куп лъжи? Тя се замисли за Ан-Мари и за начина, по който беше изглеждала жената тази сутрин - бледа, паникьосана, на тръни. Като човек, който очаква да се случи нещо и няма търпение да отпрати неканените гости, за да се подготви за него. Но какво може да е очаквала? Или кого? Беше ли възможно да познава убиеца? И дори да го е поканила сама вкъщи?
- Надявам се да хванат копелето - рече тя, без да откъсва очи от улицата.
- Ще го хванат - каза Тревор. - Все пак е детеубиец, за бога. Ще направят всичко възможно.
От съседната пресечка се появи мъж, който се обърна и подсвирна.
Една голяма немска овчарка дотича при него и двамата отминаха по посока на катедралата.
- Кучето - промърмори Хелън.
- Какво?
Беше забравила напълно за случката с кучето. Сега си спомни как я беше стреснала появата му на прозореца и потрепери.
- Какво куче? - поиска да знае Тревор.
- Днес се върнах при онзи апартамент с графитите. И там имаше куче. Бяха го заключили вътре.
- Е, и?
- Ще умре от глад. Никой не знае, че е там.
- Откъде знаеш, че не са го оставили вътре да пази?
- Издаваше едни такива звуци...
- Кучетата лаят - отсече той. - Само за това ги бива.
- Не - възрази съвсем тихо тя, като си припомни звуците през закования с дъски прозорец. - Не лаеше...
- Спри да мислиш за това куче. И за детето. Нищо не можеш да направиш. Просто си минавала оттам.
Думите му бяха като ехо на мислите й по-рано, само че - по причини, които не й бяха съвсем ясни - вече не смяташе така. Не можеше да се преструва, че станалото не я засяга. Никой не може да забрави подобно нещо, то винаги оставя белези. Понякога те са повърхностни, но друг път са много дълбоки. Хелън не знаеше колко сериозни са нейните травми, но със сигурност не бяха плитки и това я плашеше.
- Алкохолът свърши - обяви тя, докато си сипваше последната глътка уиски.
- Ще отскоча до магазина за още - каза Тревор, доволен, че може да свърши нещо полезно.
- Добре, щом ти се ходи.
Върна се след половин час и Хелън съжали, че се прибира толкова скоро. Не й се говореше; искаше просто да седи и да размишлява. Въпреки че Тревор беше отхвърлил тревогата й за кучето като абсурдна, тя не можеше да прогони заключения мезонет от съзнанието си - виждаше отново и отново яростното лице на стената и чуваше приглушеното ръмжене на животното, което дращи по дъските на прозореца. Каквото и да разправяше мъжът й, тя не вярваше, че кучето е оставено там като пазач. Не, то беше затворено случайно вътре и търчеше като обезумяло из затвора си; беше принудено да яде собствените си изпражнения и полудяваше с всеки изминал час. И Хелън се опасяваше, че някой - например деца, които търсят още подпалки за кладата, - ще намери начин да влезе в апартамента, без да подозира какво го очаква там. Всъщност тя не се страхуваше толкова за безопасността на евентуалните нарушители. Повече я плашеше мисълта (нали беше пияна), че щом се озове на свобода, кучето ще тръгне след нея. Ще надуши следите й и...