Хелън стигна до мезонета и откри с изненада, че входната врата пак зее. При вида на мрачната вътрешност на жилището й се зави свят. Колко пъти през последните дни си бе представяла, че стои тук и се взира в нея? От мрака не долитаха никакви звуци. Кучето сигурно беше избягало или умряло. Значи нямаше да й се случи нищо лошо, ако влезе в апартамента, за да зърне за последен път рисунката на стената и придружаващия я надпис. Нали?
„Сладко за сладураТака и не бе проверила откъде идва фразата. Няма значение, каза си Хелън. Каквото и да е означавал някога този лозунг, тук смисълът му беше станал различен, защото това място променяше всичко, дори нея самата. Тя постоя във всекидневната няколко секунди, за да се наслади на предстоящата среща, а в двора зад гърба й децата пищяха като побеснели птици.
Хелън тръгна бавно по осеяния с отломки под към късия коридор, който свързваше хола със спалнята. Сърцето й се разтуптя, на устните й затрептя усмивка.
И ето! Портретът най-сетне изникна пред нея! Беше все така завладяващ. Тя отстъпи няколко крачки, за да го обхване с поглед, и токчето й се закачи за матрака, който продължаваше да лежи в ъгъла на спалнята. Хелън сведе очи. Мръсният чаршаф беше отметнат и се виждаше повърхността на матрака. Върху нея бяха захвърлени две-три одеяла и една парцалива възглавница. Нещо проблесна между гънките на най-горното одеяло. Тя се наведе, за да провери какво е, и видя шепа бонбони в лъскави опаковки - някои бяха шоколадови, други карамелени. А разпръснати между тях - няколко бръснача, които не изглеждаха така примамливо, нито пък апетитно. По част от тях имаше кръв. Хелън се изправи и се отдръпна от матрака. В съседната стая се разнесе тихо бръмчене. Тя се обърна и в спалнята внезапно притъмня. Една фигура пристъпи в гърлото на портрета, което я отделяше от външния свят. Беше силует на мъж и Хелън не можеше да види лицето му, но усети миризмата му. Миришеше на захарен памук и бръмченето идваше от него.
- Дойдох - заекна тя - само да видя картината.
Бръмченето продължи и извика в съзнанието й представата за сънлив следобед. Мъжът в коридора не помръдна.
- Добре... Видях каквото исках. - Надяваше се, че думите й ще го накарат да се отмести. Но той пак не помръдна, а Хелън не посмя да го предизвика, като пристъпи към вратата.
- Трябва да тръгвам - добави тя. И осъзна, че колкото и да се опитва да запази спокойствие, в гласа й вече се прокрадва страх. - Очакват ме...
Наистина я очакваха. Беше поканена на вечеря в „Аполинер“. Само че до вечерята в осем оставаха четири часа, а междувременно никой нямаше да се разтревожи от отсъствието й.
- Може ли... да мина?
Бръмченето намаля и мъжът проговори. Лишеният му от акцент глас беше сладък досущ като миризмата му.
- Не бързай толкова - каза тихо той.
- Трябва... трябва да...
Въпреки че не можеше да види очите му, Хелън усещаше погледа му и той я приспиваше като звуците на летен следобед, които отекваха в главата й.
- Дойдох за теб - продължи мъжът.
Тя повтори думите наум. „Дойдох за теб.“ Дори и в тях да имаше някаква закана, те не бяха изречени заплашително.
- Но аз не ви... познавам.
- Не - съгласи се мъжът. - Но се съмняваше в мен.
- Съмнявала съм се?
- Не вярваше на историите и на надписите по стените. Затова трябваше да дойда лично.
Сънливостта на Хелън забавяше мисловния й процес, но все пак схвана основното. Мъжът беше легенда, а тя се бе усъмнила в съществуването му и той бе дошъл, за да й покаже, че е реален. Хелън погледна ръцете му. Дланта на едната липсваше и на мястото й имаше кука.
- Ще хвърлят върху теб вината - предупреди я мъжът. - Ще кажат, че недоверието ти е довело до проливането на невинна кръв. Но за какво е кръвта, ако не да бъде проливана? Постепенно обвиненията към теб ще отпаднат. Полицията ще си тръгне, телевизионните камери ще се насочат към нов ужас и жителите на комплекса ще бъдат оставени на спокойствие, за да разказват отново историите за Кендименд.
- Кендимен? - повтори Хелън, като произнесе с усилие тази иначе безобидна дума.
- Дойдох за теб - прошепна мъжът толкова нежно, че думите му изпълниха въздуха със съблазън. И пристъпи в спалнята.
Хелън видя лицето му и го разпозна. Нямаше как да не го разпознае, защото напоследък го виждаше често в кошмарите си. Беше мъжът от стената. Художникът на портрета не беше проявил въображение -надвисналата над нея рисунка беше точно копие на човека, който стоеше пред очите й. Плътта му беше жълта като пчелен восък, тънките устни синееха, а ирисите на големите му очи имаха рубинов блясък. Крещящата му външност се допълваше от палто и панталони, които бяха като ушити от кръпки. „Изглежда почти комично с това опръскано с кръв шутовско облекло и следи от руж по жълтите бузи“, помисли си Хелън. Но хората бяха повърхностни. Нуждаеха се от подобни зрелища и илюзии. Чудеса, убийства, призоваване на демони и помръдващи надгробни плочи. Евтиният блясък не отблъскваше, а привличаше. Та нали и в природата беше така - яркото оперение караше видовете да се чифтосват.