- Какво правите? - попита нечий глас зад гърба й.
Тя се обърна и видя млада жена с детска количка. Имаше измъчен вид и зъзнеше. Детето в количката хленчеше и държеше в изцапаните си ръчички оранжева близалка и опаковка от десертче, а малкото му палто беше осеяно с парченца шоколад и желирани бонбони.
Хелън се усмихна вяло на жената - изглеждаше като човек, който се нуждае от усмивка.
- Снимам стените - обясни тя, въпреки че беше очевидно какво прави.
Жената, която едва ли беше на повече от двайсет, попита:
- Имате предвид онези цапаници?
- Надписите и рисунките - отговори Хелън, после допълни: - Да, цапаниците.
- От общината ли сте?
- Не, от университета.
- Отвратителна работа - каза майката. - Да цапат така стените. И не го правят само хлапетата.
- Така ли?
- И възрастните го правят. Изобщо не им пука. Правят го на светло, посред бял ден. - Жената сведе очи към детето, което беше започнало да подостря близалката си в плочките на тротоара. - Кери! - скара му се тя, но момчето не й обърна внимание. - Ще почистят ли стените?
- Нямам представа - отговори Хелън и повтори: - Аз съм от университета.
- О - възкликна едва ли не изненадано жената, - значи нямате нищо общо с градската управа?
- Нямам.
- Някои са крайно неприлични, нали? Големи цинизми. Направо ме е срам да гледам какви неща рисуват.
Хелън кимна и хвърли поглед към момченцето, което сега се опитваше да навре близалката в ухото си.
- Не така! - сгълча го майката и се наведе да го плесне по ръката. Шамарът беше слаб, но Кери се разрева. Хелън се възползва от разсейването й и се обърна пак към апарата. Само че жената не беше приключила. - И не го правят само отвън.
- Моля?
- Влизат в празните апартаменти. Хората от градската управа заковаха дъски на вратите и прозорците, но файда никаква. Пак влизат. Използват ги като тоалетни и пишат още мръсотии по стените. Освен това палят огньове. После никой не може да живее вътре.
Чутото заинтригува Хелън. Дали графитите по вътрешните стени нямаше да се различават значително от онези на обществен показ? Трябваше да провери.
- А има ли подобни места наблизо?
- Изоставени апартаменти ли?
- С графити.
- Има един-два точно до нас, в „Батс Корт“.
- Ще ми ги покажете ли?
Жената сви рамене.
- Впрочем аз съм Хелън Бюканън.
- Ан-Мари - отговори майката.
- Ще ти бъда много благодарна, ако ми покажеш един от тези празни апартаменти.
Ан-Мари беше смаяна от ентусиазма й и не направи опит да го скрие, но сви отново рамене и каза:
- Няма кой знае какво за гледане. Просто още от същите цапаници.
Хелън си събра екипировката и двете жени тръгнаха рамо до рамо по проходите, които свързваха вътрешните дворове. Въпреки че комплексът беше нисък и нямаше сграда, по-висока от пет етажа, дворовете изглеждаха ужасно клаустрофобично. Алеите и стълбищата бяха мечта за всеки крадец, защото бяха пълни с глухи ъгли и зле осветени тунели. Шахтите за смет, в които хората от горните етажи някога са можели да си изхвърлят боклука, сега бяха запечатани заради опасността от пожари и торбите с отпадъци бяха струпани в проходите между сградите. Уличните кучета бяха разкъсали много от тях и съдържанието им се въргаляше по земята. Въпреки студеното време миризмата беше крайно неприятна. А през горещите летни дни сигурно ставаше нетърпима.
- Живея отсреща - каза Ан-Мари, като махна с ръка към единия край на четириъгълния двор. - В апартамента с жълтата врата. -После посочи срещуположния край. - От онази страна има пет или шест мезонета. Два от тях са празни от няколко седмици. Едното семейство се премести в „Растин Корт“, а другото се изнесе посред нощ.
След това й обърна гръб и забута количката през двора - Кери се беше навел на една страна и от устата му се стичаше слюнка.
- Благодаря - извика Хелън след нея. Ан-Мари й хвърли кратък поглед през рамо, но не отговори. Изгаряна от любопитство, Хелън се запъти към приземните мезонети. По нищо не личеше, че в повечето от тях живеят хора. Завесите на прозорците бяха спуснати, а пред вратите нямаше бутилки с мляко и забравени детски играчки. Не се виждаха никакви следи от живот. Но имаше още графити, и то по вратите на обитаваните апартаменти. Тя ги разгледа съвсем бегло -страхуваше се, че някой може да излезе от тях, докато ги проучва, пък и изгаряше от нетърпение да види какво крият празните мезонети.
На прага на номер 14 я посрещна отблъскваща миризма - вонеше едновременно на прясна и на стара урина, на изгорена боя и овъглена пластмаса. Хелън се почуди десетина секунди дали е разумно да влезе в мезонета. Мръсният двор зад гърба й изглеждаше достатъчно негостоприемно, но стаите пред нея имаха още по-заплашителен вид -мрачен лабиринт, от който се виждаше само началото. Куражът започна да я напуска, но тя се сети пак за Тревор и пренебрежителното му отношение. Понеже копнееше да му натрие носа, Хелън пристъпи вътре и подритна едно овъглено парче дърво с надеждата, че ако в апартамента има някой, шумът ще го накара да се покаже.