„Сладко за сладура“. Цитатът й беше познат, но не и източникът му. Дали не беше любовно обяснение? В такъв случай авторът му беше избрал доста странно място да разкрие чувствата си. Въпреки матрака в ъгъла и относителната уединеност на стаята на Хелън й беше трудно да си представи момиче, което ще дойде тук, за да търси любов. Колкото и да са разгорещени влюбените тийнейджъри, никой нямаше да пожелае да прави секс под ужасяващия поглед на лицето на стената. Тя се приближи до надписа. Беше нарисуван със същата розова боя, с която бяха оцветени венците на крещящия мъж. Може би беше дело на една и съща ръка?
Зад гърба й се разнесе шум. Хелън се обърна толкова бързо, че едва не се спъна в покрития с одеяла матрак.
- Има ли някой?
В другия край на хранопровода, във всекидневната, стоеше шест- или седемгодишно момче с ожулени колена. То се взираше очаквателно в Хелън и очите му проблясваха в полумрака.
- Да? - насърчи го тя.
- Ан-Мари пита дали искате чаша чай - изрецитира на един дъх момчето с равен глас.
Хелън имаше чувството, че е разговаряла с майката на Кери преди цяла вечност, но посрещна поканата с радост. Беше се смръзнала във влажния мезонет.
- Да - отговори тя. - С удоволствие.
Момчето продължи да я зяпа, но не помръдна.
- Ще ме заведеш ли при нея?
- Стига да искате - каза детето, но в гласа му нямаше и капка ентусиазъм.
- Искам.
- Снимки ли правите? - попита то.
- Да. Правя. Но не и тук.
- Защо?
- Защото е прекадено тъмно.
- Не стават ли на тъмно?
- Не.
Момчето кимна, сякаш тази информация се вписваше добре в представите му за света, после се завъртя безмълвно към изхода - явно очакваше Хедън да го последва.
* * *
Поведението на сдържаната на улицата Ан-Мари беше съвсем различно в уединението на собствената й кухня. Предпазливото й любопитство беше заменено от безгрижно бърборене, което не секваше дори за миг, въпреки че жената се занимаваше с половин дузина дребни домакински дейности - беше като жонгльор, който върти няколко чинии едновременно. Хелън наблюдаваше този спектакъл с възхищение, защото собствените й умения на домакиня бяха посредствени. Накрая прескачащият от тема на тема разговор се върна към причината да посети комплекса.
- Защо ти е да правиш снимки? - попита Ан-Мари.
- Пиша за графитите. Снимките ми трябват за дисертацията.
- Не са особено красиви.
- Не, но са интересни.
Ан-Мари поклати глава.
- Мразя това място - каза тя. - Не е безопасно. Обират хората на собствения им праг. Хлапетата палят постоянно торбите с боклуци. Миналото лято идваха пожарни коли по два-три пъти на ден, накрая им писна и запечатаха шахтите. Сега хората си изхвърлят боклука направо на улицата и районът се напълни с плъхове.
- Сама ли живееш тук?
- Да, откакто Дейви си тръгна.
- Съпругът ти?
- Бащата на Кери. Не бяхме женени, но поживяхме заедно две години. Бяха хубави времена. Един ден с Кери отидохме на гости на майка ми и когато се върнахме, той беше изчезнал. - Тя се загледа в чая си. - Без него ми е по-добре. Но понякога ми става страшно. Още чай?
- Много се забавих.
- Само още една чаша. - Ан-Мари скочи и занесе електрическия чайник на мивката, за да го напълни пак с вода. Вече посягаше към кранчето, когато забеляза нещо да лази по плота и побърза да го смачка с палец. - Пипнах ли те, гадино! - възкликна тя, после се обърна към Хелън: - Проклети мравки.
- Мравки?
- В комплекса е пълно с тях. Фараонови мравки, от Египет. Малки кафяви копеленца. Размножават се в тръбите на парното и влизат през тях във всички апартаменти. Голяма напаст, навсякъде са плъзнали.
Тази твърде екзотична напаст (мравки от Египет?) се стори комична на Хелън, но тя си замълча. Ан-Мари се беше обърнала към прозореца на кухнята и се взираше в задния двор.
- Кажи им... - започна жената и Хелън се зачуди кого има предвид -кажи им, че нормалните хора вече не могат да се разхождат спокойно по улиците.
- Наистина ли е толкова зле положението? - попита Хелън, искрено отегчена от този каталог с проблеми.
Ан-Мари се извърна от мивката и я изгледа втренчено.
- Тук стават убийства.
- Сериозно?
- Имаше едно през лятото. Един старец от „Раскин Корт“, живееше отсреща. Не го познавах, но беше приятел на сестрата на съседката. Забравих му името.
- И е бил убит?
- Разфасован в собствения му хол. Мина близо седмица, преди да го открият.
- А съседите? Не са ли забелязали отсъствието му?
Ан-Мари сви рамене, сякаш вече е съобщила най-важното и смята всякакви по-нататъшни обяснения за излишни. Но Хелън продължи да човърка въпроса.