- Къде си? - попита той на прага на една занемарена кухня с отворена фурна и мивка с мръсни съдове, върху които шуртеше вода. - Покажи се.
Нещо помръдна в ъгъла на полезрението му и Клив погледна към отсрещната врата. Там стоеше някакъв мъж. „През цялото време е бил там - осъзна Клив, - само че е стоял толкова неподвижно, че се е сливал напълно с обстановката.“ И го жилна безпокойство при мисълта, че във всяка разгледана досега стая може да е имало един или повече убийци, останали незабелязани по същата причина. Щом разбра, че са го видели, мъжът влезе в стаята. Беше петдесет и няколко годишен и имаше раничка от бръснене на лицето.
- Кой сте вие? Виждал съм ви и преди да се разхождате наоколо.
Говореше прекалено спокойно и тъжно за един убиец.
- Просто посетител - отговори му Клив.
- Тук няма случайни посетители, само бъдещи граждани.
Клив се намръщи, опитвайки се да осмисли чутото. Но спящият му мозък работеше бавно, а следващите думи на мъжа бяха не по-малко загадъчни.
- Познаваме ли се? Забравям все по-често, а това не е хубаво. Ако забравя всичко, никога няма да си тръгна оттук.
- Да си тръгнете?
- Да ме сменят - каза мъжът и намести малката перука на темето си.
- И къде ще отидете?
- Ще се върна. Ще го направя отново.
Той пристъпи към Клив и му показа дланите си, които бяха покрити с мехури.
- Можете да ми помогнете. Мога да се договоря с най-добрите от тях.
- Не ви разбирам.
Човекът явно реши, че го занасят. Горната му устна, над която се перчеше боядисан в черно мустак, се повдигна в гримаса.
- Напротив. Разбирате ме чудесно. Просто искате да се продадете като всеки друг. На най-високата цена, а? Да не би да сте наемен убиец?
Клив поклати глава:
- Просто спя и сънувам.
Раздразнението на мъжа изглежда се поуталожи.
- Направете ми услуга. Аз нямам никакво влияние. Някои идват тук и си тръгват след броени часове. Но те са професионалисти. Знаят как да се споразумеят. А аз? Извърших престъпление от страст. Пристигнах неподготвен. И ще си остана тук, докато не успея да сключа сделка. Моля ви, помогнете ми.
- Не мога - отговори Клив, без да е сигурен какво има предвид онзи.
Убиецът кимна.
- Разбира се. Не съм и очаквал...
После се обърна и отиде при фурната. От вътрешността й излизаше нажежен въздух и замъгляваше скарата. Той постави небрежно една от изгорените си длани върху отворената врата и я повдигна, за да я затвори, но миг по-късно тя зейна отново със скърцане.
- Знаете ли колко апетитно мирише опечената плът? - попита мъжът, докато правеше повторен опит да затвори фурната. - Кой може да ме вини?
Клив го остави да си бърбори несвързано. Дори в думите му да имаше някакъв смисъл, едва ли си заслужаваше да се опитва да го проумее. Приказките за смяна и напускане на града бяха отвъд способностите му за разбиране.
Продължи да крачи по улицата, като се стараеше да не наднича в къщите. Беше видял достатъчно. Скоро щеше да се съмне и алармата на етажа щеше да се включи. А можеше да се събуди и сам; за тази нощ се беше наситил на приключения.
Тогава видя момичето. Беше шест- или седемгодишно и стоеше на следващата пресечка. Твърде малко, за да бъде убиец. Той се загледа любопитно в него, а то, дали от срамежливост, или по друга причина, се обърна надясно и избяга. Клив го последва. Докато стигне до пресечката, момичето вече се бе отдалечило на значително разстояние. Той също се затича. И както често става насън, физичните закони за преследвач и преследван внезапно се промениха. Докато момичето бягаше с лекота, Клив имаше чувството, че въздухът се е сгъстил като меласа. Но той не се отказа от гонитбата. И скоро се озова в лабиринт от дворчета и алеи. За разлика от централната част на града, в това гето всичко беше занемарено. Видя островче от започнала да повяхва трева; недовършено строително скеле, от което висеше примка; купчина пръст. А после - стена.
Момичето го бе отвело в задънена улица и беше потънало вдън земя, а пред него се извисяваше ерозирала тухлена стена с тясно прозорче. кЛив пристъпи към нея - нещо му подсказваше, че не случайно е доведен тук. Надзърна през нацвъканото от птици армирано стъкло... и видя една от килиите в „Пентънвил“. Стомахът му се преобърна. Що за номер беше това? Да тича из този сънуван град само за да се озове отново в затвора? Но след няколко секунди осъзна, че това не е неговата килия. Беше онази на Лоуел и Нейлър. По сивите тухли имаше техни снимки, а подът, леглото и стената с вратата бяха изплескани с кръв. Още едно място на убийство.