- Били?
- Изгубен - повтори Тейт.
- Били? Чуй ме...
- Вече не може да се върне. За вас това е само сън. Но той е тук, от плът и кръв.
- Били - не се отказа Клив, - чуваш ли ме? Аз съм. Клив.
Момчето спря да се гърчи за момент. Беше ли чуло думите му? Той продължи да повтаря името му.
Едно от първите неща, които научава всяко дете, е как го наричат другите. Ако нещо можеше да върне същността на момчето, това беше именно името, което му бяха дали.
- Били... Били...
Нещото се преобърна и Тейт започна да нервничи. Увереността го беше напуснала. Тялото му взе да потъмнява, главата му набъбна. Клив се помъчи да не гледа деформациите, които настъпваха в анатомията на стареца, а да се съсредоточи върху спасението на момчето. Непрестанното повтаряне на името му даваше резултати. Малко по малко звярът се превръщаше отново в Били. Беше жалка гледка - не човек, а карикатура от кожа и кости. Но лицето му ставаше все по-човешко и очите му вече гледаха към Клив.
- Били?
Момчето кимна. Потната му коса беше залепнала за челото, а крайниците му потръпваха спазматично.
- Знаеш ли къде си? Кой си?
Момчето го изгледа озадачено, но постепенно в очите му се появи разбиране. А после и ужас от надвесения над него старец.
Клив погледна към Тейт. През последните секунди главата и горната част от торса на обесения бяха изгубили почти напълно човешките си характеристики и сега изглеждаха по-кошмарно и от мутацията на внука му. Нищо чудно, че Били го зяпаше като бито куче.
- ТИ. Ми. Принадлежиш - произнесе Тейт с уста, от която трудно излизаше човешка реч. Били видя как крайниците му се спускат да го сграбчат и се надигна, за да избяга, но беше твърде бавен. Една от бодливите куки, в които се бяха превърнали ръцете на стареца, се уви около врата му и го придърпа назад. От пробитото гърло се чу свистене и изригна кръв.
Клив изкрещя.
- С мен... - каза Тейт и следващите му думи се изродиха в
неразбираем брътвеж.
Глухата улица внезапно се изпъли със светлина и фигурите на Били и чудовището избледняха. Клив се опита да ги задържи в съзнанието си, но те се изплъзнаха и очертанията на града бяха заменени от друга, по-стабилна реалност - светлина, лице (лица) и глас, който го приканваше да се събуди от един абсурд в друг.
Докторът беше сложил хладна длан върху челото му.
- Какво сънуваше, за бога? - попита го идиотът му с идиот.
* * *
Били беше изчезнал.
От всички загадки, с които управителят на „Пентънвил“, Девлин и нахлулите в „Б. 3. 20“ надзиратели се бяха сблъскали през онази нощ, чудодейното изчезване на Уилям Тейт от една заключена килия беше най-озадачаващата. За гледката, превърнала отговорника на етажа в хилещ се малоумник, не беше изречена и дума - беше по-лесно да повярват в някаква колективна халюцинация, отколкото да признаят, че са видели друга реалност. Когато Клив се опита да им разкаже събитията от нощта и предхождащите я нощи, монологът му, често прекъсван от сълзи и мълчания, беше посрещнат с престорено разбиране и тайна размяна на погледи. Въпреки снизходителното им отношение те го накараха да повтори налудничавия си разказ няколко пъти, понеже търсеха улика, която да им подскаже що за фокус е направил Били. И когато не намериха нищо смислено, за което да се хванат, започнаха да губят търпение. Утешителните думи преминаха в заплахи. Задаваха му един и същ въпрос отново и отново, всеки път по-силно от предишния: „Къде е Били?“. Но Клив им отговаряше с неизбежното: „В града“. И после допълваше: „Той е убиец, нали разбирате“.
- А тялото му? - попита накрая управителят. - Къде е тялото му?
Клив каза, че не знае. И наистина не знаеше, поне тогава. Сети се за
моравата чак след четири дни, когато стоеше до прозореца и зяпаше пролетните насаждения в градината между крилата.
Отиде при Мейфлауър, когото бяха върнали на мястото на Девлин, и рече:
- Той е в гроба. Били е при дядо си. Дим и сенки.
Изкопаха ковчега под прикритието на нощта зад параван от пръти и насмолен брезент на светлината на лампи, ярки като ден, но не така горещи. Отговорът на загадката около изчезването на Тейт, който бе предложил Клив, беше посрещнат с всеобщо недоумение, но нито едно обяснение, било то и абсурдно, не можеше да остане непроверено. Затова се събраха при немаркирания гроб и го разкопаха, макар да си личеше, че никой не е пипал пръстта от цели пет десетилетия: управителят, избрани полицаи, един патолог и Мейфлауър. Един от лекарите, който смяташе, че Клив ще се излекува от нездравите си самозаблуди само ако види съдържанието на ковчега и се увери с очите си, че греши, убеди управителя, че затворникът също трябва да присъства.