— Застреляха ли някого? — попита той.
— Не, изядоха го — отвърна Хари.
Докато отиваше към изхода, той чу бученето на спускащия се асансьор. Може би беше просто някой наемател, който слизаше за ранна разходка? А може би не.
Хари остави портиера зад гърба си — сънено навъсен и объркан, точно както изглеждаше и когато го посрещна — и изхвърча на улицата, като бързо остави две пресечки разстояние между себе си и сградата, преди да спре да тича. Не си направиха труда да го преследват. Най-вероятно изобщо не ги вълнуваше.
И какво да прави сега? Валентин беше мъртъв, Барбара Бърнстийн също. След преживяното изобщо не беше поумнял, само беше затвърдил урока, научен на улица Уайхоф: когато си имаш работа с Бездни, никога не вярвай на очите си. В мига, в който се довериш на сетивата си, в мига, в който повярваш, че тигърът е тигър, си попаднал наполовина в капана им.
Урокът не беше труден, просто очевидно го бе забравил като някой глупак и бяха нужни два трупа, за да си го припомни. Може би щеше да е по-лесно просто да си го татуира на опакото на дланта, за да може от време на време да си го прочита без напомняне: Никога не вярвай на очите си.
Продължаваше да мисли за това правило, когато, щом стигна до апартамента си, един мъж му препречи пътя и каза:
— Хари.
Приличаше на Валентин; един ранен Валентин, Валентин, който е бил разчленен и после отново съшит от група слепи хирурзи, но в същността си е същият човек. Но нали и тигърът изглеждаше като тигър?
— Аз съм — рече той.
— О, не. Този път не.
— За какво говориш? Аз съм, Валентин.
— Докажи го тогава.
Мъжът го погледна озадачено.
— Няма време за игрички — рече той, — намираме се в отчайващо положение.
Хари измъкна пистолета от джоба си и го насочи към гърдите на Валентин.
— Докажи го или ще те застрелям — каза той.
— Да не си полудял?
— Видях как те разкъсват на парчета.
— Не съвсем — каза Валентин. Лявата му ръка беше увита в импровизирана превръзка от върха на пръстите му до средата на бицепса. — Положението беше критично, но… всеки си има ахилесова пета. Въпросът е да намериш точното място.
Хари го погледна. Искаше му се да вярва, че това наистина е Валентин, но му беше трудно да приеме, че крехката фигура пред очите му е успяла да оцелее сблъсъка с чудовището, което бе видял на Осемдесет и трета улица. Не, това беше поредната илюзия. Също като тигъра: хартия и злоба.
Мъжът прекъсна потока от мисли на Хари:
— Пържолата ти… — каза той.
— Пържолата ми?
— Харесва ти почти прегоряла — каза Валентин. — Аз възразих, помниш ли?
Хари помнеше.
— Продължавай — рече той.
— И каза, че мразиш вида на кръвта. Дори когато не е твоята.
— Да — потвърди Хари. Съмненията му се разпръснаха. — Точно така.
— Поиска от мен да потвърдя, че съм Валентин. Това е най-доброто, за което се сещам. — Хари беше почти убеден. — За Бога, трябва ли да спорим за това на улицата? — попита Валентин.
— Най-добре влез.
Апартаментът беше малък, но тази вечер му се струваше по-задушен от всякога. Валентин седна така, че да може да вижда вратата. Отказа алкохол и първа помощ. Хари си сипа бърбън. Беше на третата чаша, когато Валентин най-после каза:
— Трябва да се върнем в къщата, Хари.
— Какво?
— Трябва да вземем тялото на Суон преди Батърфийлд.
— Вече направих каквото можах. Това повече не е моя работа.
— Значи ще оставиш Суон на Ямата?
— Това не я интересува, защо би трябвало на мен да ми пука?
— Имаш предвид Доротея? Тя не знае в какво е замесен Суон. Затова е толкова доверчива. Понякога има подозрения, но засега ако има невинен човек, замесен в тази история, то това е тя. — Валентин замълча, за да нагласи по-удобно ранената си ръка. — Някога беше проститутка. Предполагам, че го е премълчала. Веднъж Суон ми каза, че се е оженил за нея, защото само проститутките знаят цената на любовта.
Хари не обърна внимание на този очевиден парадокс.
— Защо е останала с него? — попита той. — Не може да се каже, че й е бил верен.
— Обичаше го — отвърна Валентин. — Не е нещо нечувано.
— А ти?
— О, аз също го обичах, въпреки глупостите му. Затова трябва да му помогнем. Ако Батърфийлд и съюзниците му се докопат до останките на Суон, адът ще се развихри.
— Знам. Успях да го зърна в апартамента на Бърнстийн.
— Какво видя?
— Нещо и нищо конкретно — отвърна Хари. — Стори ми се, че видях тигър; само че не беше това.
— Старите шегички — отбеляза Валентин.
— И с Батърфийлд имаше нещо, което светеше силно — не видях какво.