— Прав си, разбира се — рече той. — Трябва да се погрижим за кремацията му колкото се може по-скоро.
Колата подскочи, преминавайки през една дупка на пътя. Лицето на Валентин се напрегна.
— Боли ли те? — попита го Хари.
— И по-зле съм бил.
— Трябва да се върнем в моя апартамент и да отдъхнем там.
Валентин поклати глава.
— Не е добра идея. Първото място, където ще проверят.
— В офиса ми тогава…
— Второто място.
— Добре де, на таксито все някога ще му свърши бензинът.
В този момент шофьорът се намеси.
— Абе вие не споменахте ли нещо за кремация?
— Може би — отвърна Валентин.
— Ами зет ми има погребално бюро в Куинс.
— Нима? — попита Хари.
— Много прилични цени. Препоръчвам го. Без майтап.
— Можеш ли да се свържеш с него сега? — попита Валентин.
— Два сутринта е.
— Бързаме.
Шофьорът протегна ръка и нагласи огледалото за обратно виждане; гледаше към Суон.
— Дано нямате нищо против, че питам — рече той, — ама това отзад при вас труп ли е?
— Да — отвърна Хари. — И започва да губи търпение.
Шофьорът подсвирна.
— Мамка му! — рече той. — Една жена роди близнаци на тая седалка, проститутки са изкарвали пари на нея, дори веднъж возих алигатор там. Но това ги бие всичките! — Той се замисли за момент и каза: — Вие сте го убили, нали?
— Не — отвърна Хари.
— Да, ако бяхте, сигурно сега щях да карам към Йист Ривър, нали?
— Точно така. Просто искаме да му осигурим прилична кремация. И бърза.
— Напълно ви разбирам.
— Как се казваш? — попита го Хари.
— Уинстън Джовит. Но всички ми викат Байрон. Защото съм поет. Поне през уикендите.
— Байрон.
— Ами всеки друг шофьор би откачил, нали? Ако установи, че на задната си седалка вози двама мъже и труп. Но за мен всичко това е материал.
— За стихотворение.
— Точно така — каза Байрън. — Музата е капризна любовница. Хванете ли я веднъж, не бива да я пускате. Та като стана дума, решихте ли вече, господа, къде искате да ви откарам?
— Нека бъде в твоя офис — каза Валентин на Хари. — Оттам ще може да се обади на зет си.
— Добре — отвърна Хари и се обърна към Байрон: — Карай на запад по Четвърта към Осма улица.
— Дадено — рече Байрон и таксито удвои скоростта си. — Я кажете искате ли да чуете едно стихотворение?
— Сега ли? — попита Хари.
— Обичам да импровизирам — отвърна Байрон. — Изберете си тема. Каквато и да е.
Валентин притисна към тялото си наранената ръка и каза тихо:
— Какво ще кажеш за края на света?
— Добра тема — отвърна поетът. — Само ми дайте минута-две.
— Толкова бързо? — попита Валентин.
Докато пътуваха по заобиколния път към офиса, Байрон Джовит опитваше различни рими за Апокалипсис. На Четирийсет и пета улица се мотаеха лунатици в търсене на различна дрога; някои седяха на праговете на къщите, един се беше проснал на тротоара. Никой от тях не обърна особено внимание на таксито и пътниците му. Хари отключи входната врата и двамата с Байрон отнесоха Суон на третия етаж.
Офисът на Д’Амур бе вторият му дом — същата теснота и бъркотия. Оставиха Суон на въртящия се стол зад масата с немити чаши от кафе и купчина искове за плащане на издръжка. Той изглеждаше най-здрав от четиримата. Байрон се потеше като прасе, Хари се чувстваше — и сигурно изглеждаше — така сякаш от шейсет дни не е спал, а свлеклия се на стола за клиенти Валентин бе толкова изцеден, че сигурно беше на прага на смъртта.
— Изглеждаш ужасно — каза му Хари.
— Няма значение — отвърна му той. — Скоро всичко ще свърши.
Хари се обърна към Байрон.
— Какво ще кажеш да звъннеш на зет си?
Байрон отиде да се обади, а Хари отново насочи вниманието си към Валентин.
— Някъде тук имам комплект за първа помощ — каза той. — Да ти превържа ли ръката?
— Благодаря, но няма нужда. И аз като теб не обичам вида на кръвта. Особено моята.
Байрон пустосваше по телефона зет си заради неблагодарността му.
— Какво се оплакваш? Намерих ти клиент! Знам колко е часът, за бога, ама бизнесът си е бизнес…
— Кажи му, че ще му платим двойно от обичайното — обади се Валентин.
— Чу ли това, Мел? Двойно от обичайното. Така че направо идвай тук, чу ли? — Той даде адреса на зет си и остави слушалката. — Идва — обяви доволно.
— Сега ли? — попита Хари.
— Сега. — Байрон погледна часовника си. — Коремът ми смята, че гърлото ми е прерязано. Какво ще кажете да хапнем? Наблизо има ли денонощна закусвалня?