— Има на една пресечка оттук.
— Искаш ли да ядеш? — обърна се Байрон към Валентин.
— Не мисля — отвърна той. С всяка изминала минута изглеждаше все по-зле.
— Добре — каза Байрон на Хари, — значи сме само аз и ти. Ще ми дадеш ли на заем една десетачка?
Хари му даде банкнотата, ключовете от входната врата и поръчка за понички и кафе, и Байрон излезе. Едва след като излезе, Хари съжали, че не е убедил поета да изтърпи още малко глада. Без него офисът бе потискащо тих: Суон си седеше зад бюрото, Валентин дремеше на другия стол. Тишината събуди спомените за един друг подобен момент през онази последна страховита нощ в Ломакс Хаус, когато любовникът-демон на Мими, ранен от отец Хесе, бе преминал за малко през стените и ги бе оставил да чакат с пълната увереност, че ще се върне, но в пълна неизвестност кога и как. Шест часа бяха прекарали така — Мими нарушаваше от време на време мълчанието със смеха и ломотенето си — и първият признак за връщането му беше миризмата на пресни екскременти и викът на Мими „Содомит!”, когато отец Хесе най-накрая се поддаде на съблазънта, която вярата му бе забранявала толкова дълго време. После вече нямаше тишина, само виковете на Хесе и молбите на Хари за забрава. Които останаха нечути.
Струваше му се, че и сега чува демонския глас, който настояваше и уговаряше. Но не; беше просто Валентин. Главата му се мяташе по облегалката на стола в несвяст. Внезапно той скочи от стола и прошепна:
— Суон!
От широко разтворените му очи, вперени в седящото на стола тяло на илюзиониста, капеха сълзи.
— Той е мъртъв — изхлипа Валентин, сякаш в съня си бе забравил за този мъчителен факт. — Не можах да го опазя, Д’Амур. Затова е мъртъв. Заради небрежността ми.
— Но сега правиш за него най-доброто, на което си способен — каза Хари, макар да знаеше, че думите са слаба утеха. — Малко хора могат да се похвалят с толкова верен приятел.
— Никога не съм му бил приятел — отвърна Валентин, без да отмества от трупа пълните си със сълзи очи. — Винаги съм се надявал, че някой ден ще ми се довери напълно. Но това така и не се случи.
— Защо не?
— Не можеше да си позволи да вярва на никого. Не и в неговото положение. — Той избърса бузи с обратната страна на ръката си.
— Може би сега е подходящият момент да ми разкажеш какво става тук.
— Стига да искаш да го чуеш.
— Искам.
— Много добре — каза Валентин. — Преди трийсет и две години Суон сключи сделка с Бездната. Съгласи се да бъде неин посланик, ако те в замяна му дадат магия.
— Магия?
— Способност да твори чудеса. Да трансформира материя. Да омагьосва души. Дори да прогони Бог.
— Това чудо ли е?
— По-трудно е, отколкото си мислиш — отвърна Валентин.
— Значи Суон е истински магьосник?
— Точно така.
— Тогава защо не използва силите си?
— Използва ги — отвърна Валентин. — Използваше ги всяка нощ, при всяко едно представление.
— Не разбирам — каза озадачен Хари.
— Всичко, което Принцът на лъжите предлага на човечеството, не струва пукната пара — каза Валентин. — Иначе нямаше да го предлага. Когато сключи първото Споразумение, Суон не знаеше това. Разбра го по-късно. Чудесата са безполезни. Магията отвлича вниманието от истинските грижи. Тя е просто риторика. Мелодрама.
— А какво точно представляват истинските грижи?
— Би трябвало да го знаеш по-добре от мен — отвърна Валентин. — Приятелството, може би? Любопитството? И определено няма нищо общо с превръщането на водата във вино или даването на още една година живот на Лазар.
Хари осъзнаваше, че в това има истина, но не разбираше причините, довели магьосника на Бродуей. Но се оказа, че няма смисъл да пита. Валентин продължи да разказва. Сълзите му вече бяха пресъхнали; в чертите на лицето му се долавяше някакво оживление.
— На Суон не му трябваше много време, за да осъзнае, че е продал душата си за огризки — обясни той. — И когато го осъзна, изпадна в отчаяние. Поне за известно време. След това започна да крои планове за отмъщение.
— Как смяташе да отмъсти?
— Като хаби адските сили за глупости. Като използва магията, с която Бездната толкова се хвали, за обикновени фокуси, като по този начин принизява чудесата до обикновени илюзии. Нещо като героично своенравие. Всеки път, когато някой от номерата на Суон беше обясняван като ловка измама, Бездната се сгърчваше от ярост.
— Защо не го убиха? — попита Хари.
— О, опитваха се. Много пъти. Но той имаше съюзници. Агенти от техния лагер, които го предупреждаваха за всичките заговори срещу него. Така години наред успяваше да избегне наказанието им.