— Досега?
— Досега — въздъхна Валентин. — Но прояви небрежност, както и аз. Сега е мъртъв, а Бездната гори от нетърпение да го докопа.
— Разбирам.
— Но ние не бяхме съвсем неподготвени за тази възможност. Той беше поднесъл извиненията си на Небесата и смея да се надявам, че са му простили прегрешенията. Моля се да е така. Тази вечер на карта е поставено не само неговото спасение.
— А и твоето?
— Всички ние, които го обичахме, носим позорно клеймо — отвърна Валентин, — но ако успеем да унищожим физическите му останки преди Бездната да успее да ги завладее, може да избегнем последиците от неговото Споразумение.
— Защо чакахте толкова дълго? Защо не го кремирахте веднага след смъртта му?
— Адвокатите на Бездната не са глупаци. В Споразумението изрично е предвиден срок, който тялото да „излежи“. Ако се бяхме опитали да пренебрегнем тази клауза, душата му щеше автоматично да бъде конфискувана.
— И кога изтича този период?
— Изтече преди три часа, в полунощ — отвърна Валентин. — Сега разбираш ли, защо те са толкова отчаяни. И опасни.
Докато крачеше бавно обратно по Осмо авеню и похапваше сандвич с риба тон и салата, на Байрон Джовит му хрумна поредното стихче. Музата не трябва да се пришпорва. Едно стихотворение може да бъде написано за пет минути; ще отнеме по-дълго време, ако бъдат включени двойни рими. Затова не бързаше да се връща в офиса, а вървеше бавно в някакво замечтано състояние и въртеше изреченията в главата си така, че да ги натъкми. Надяваше се да се върне в офиса с поредното готово стихотворение. Две за една нощ си беше адски добро постижение.
Само че стигна до вратата, без да успее да усъвършенства финалното двустишие. Бръкна автоматично в джоба, за да извади ключовете, които му бе дал Д’Амур, и влезе в къщата. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато през прага прекрачи една жена и му се усмихна. Беше красива, а Байрон, като един истински поет, оглупяваше пред красотата.
— Моля ви — рече тя, — имам нужда от помощ.
— Какво мога да направя за вас? — попита Байрон с пълна уста.
— Познавате ли един човек на име Д’Амур? Хари Д’Амур?
— Познавам го. Тъкмо сега отивам у тях.
— Може би ще ми покажете къде живее? — попита жената, докато Байрон затваряше вратата.
— С удоволствие — отвърна той и я поведе през фоайето към подножието на стълбището.
— Знаете ли, много сте мил — каза му тя и Байрон се разтопи от удоволствие.
Валентин стоеше до прозореца.
— Какво има? — попита го Хари.
— Имам някакво усещане — отбеляза Валентин. — Подозирам, че Дяволът е в Манхатън.
— Че какво му е новото на това?
— Ами че сигурно идва за нас. — И като по поръчка на вратата се почука. Хари скочи. — Всичко е наред — каза Валентин. — Той никога не чука.
Чувствайки се като идиот, Хари отиде до вратата.
— Ти ли си, Байрон? — попита, преди да отключи.
— Моля ви — разнесе се гласът, който си мислеше, че повече няма да чуе. — Помогнете ми…
Той отвори вратата. Беше Доротея, разбира се. Лицето й бе безцветно като вода и също толкова непредсказуемо. Още преди Хари да успее да я покани да влезе, по него преминаха дузина изражения или намеци за такива: страдание, подозрителност, ужас. И после, когато погледът й попадна върху тялото на любимия й Суон, облекчение и благодарност.
— При вас е — каза тя, когато влезе в офиса.
Хари затвори вратата. Откъм стълбите полъхна хлад.
— Слава богу, слава богу! — Тя обхвана лицето на Хари с шепи и леко го целуна по устните. Едва тогава забеляза Валентин.
Ръцете й рязко се отпуснаха.
— Какво прави той тук? — попита тя.
— Той е с мен. С нас.
На лицето й се изписа съмнение.
— Не.
— Можем да му се доверим.
— Казах не! Махни го оттук, Хари! — Гласът й преливаше от студен гняв; цялата трепереше от ярост. — Махни го оттук!
Валентин я гледаше със стъклен поглед.
— Госпожата наистина много се горещи — промърмори той.
Доротея притисна пръсти към устните си, сякаш за да предотврати ново избухване.
— Съжалявам — рече тя, обръщайки се към Хари, — но сигурно са ви казали на какво е способен този мъж…
— Без него съпругът ви все още щеше да е в къщата, госпожо Суон — отбеляза Хари. — На него трябва да благодарите, не на мен.
При тези думи лицето на Доротея се смекчи през недоумение до учтивост.
— Нима? — рече тя. След което погледна към Валентин. — Съжалявам. Когато избяга от къщата, предположих, че е заедно със…