Портиерът Чаплин ревностно пазеше територията си. Сутеренът беше негово лично пространство, в което той събираше и сортираше офисните отпадъци, захранваше с гориво многообичната си пещ и четеше на глас любимите си откъси от Библията; и всичко това без да се страхува, че ще му попречат. Болните му черва не му позволяваха да спи дълго. Няколко часа през нощта, не повече, които допълваше с дремане през деня. Не беше чак толкова зле. В сутерена той намираше уединение, когато животът там горе ставаше твърде изморителен; а горещината понякога носи странни сънища.
И дали този тип в безличен костюм беше точно такъв сън? Ако не беше, как се беше озовал в сутерена, след като вратата беше заключена и резето бе дръпнато? Само не започна да задава въпроси на натрапника: нещо във втренчения поглед на мъжа му връзваше езика.
— Чаплин — каза човекът, без почти да мърда устни. — Искам да отвориш пещта.
При други обстоятелства сигурно щеше да грабне лопатата и да цапардоса непознатия по главата. Пещта беше неговото бебче. Познаваше по-добре от всеки друг капризите и редките й лоши настроения; обичаше като никой друг рева, който надаваше, когато беше доволна; не му допадаше собственическия тон на мъжа. Но бе изгубил всякаква воля за съпротива. Взе един парцал и отвори олющената врата, предлагайки на мъжа горещото й сърце така, както Лот бе предложил дъщерите си на непознатия в Содом.
Батърфийлд се усмихна на миризмата, която се разнесе от пещта. Чу как три етажа отгоре жената вика за помощ; и после, миг по-късно, изстрел. Беше се провалила. Така си и знаеше. Но животът й и без това нямаше значение. Изпращането й в апартамента не беше голяма загуба, щом имаше макар и незначителен шанс да успее да излъже пазителите на тялото. Щеше да му спести неудобството от пълномащабна атака, но нищо. Душата на Суон си струваше всички усилия. Той беше опетнил доброто име на Принца на лъжите. Затова щеше да страда така, както никой подъл магьосник не бе страдал. В сравнение с наказанието на Суон, Фаустовото щеше да е просто някакво неудобство, а Наполеоновото — приятна екскурзия.
Докато ехото от изстрела заглъхваше, той извади черната лакирана кутия от джоба на сакото си. Очите на портиера се бяха извили нагоре. Той също беше чул изстрела.
— Няма нищо — каза му Батърфийлд. — Разпали огъня.
Чаплин се подчини. Горещината в тесния сутерен бързо нарастваше. Портиерът започна да се поти; но не и посетителят. Той стоеше на около един фут от отворената врата на пещта и се взираше в яркостта с безизразно лице. Накрая кимна удовлетворено.
— Достатъчно — рече мъжът и отвори лакираната кутия. Чаплин си помисли, че зърва някакво движение в нея, сякаш бе напълнена догоре с личинки, но преди да има възможността да погледне по-отблизо, кутията й съдържанието й се озоваха в пламъците.
— Затвори вратата — каза Батърфийлд. Чаплин се подчини. — Можеш да ги наглеждаш, щом ти прави удоволствие. Те имат нужда от топлина. Така стават по-силни.
Той остави портиера на пост край пещта и се върна във фоайето. Беше оставил входната врата отворена и един дилър на дрога беше влязъл вътре заедно с клиента си, за да се скрият от студа. Двамата се пазаряха в сенките, докато дилърът не зърна адвоката.
— Не ми обръщайте внимание — каза Батърфийлд и тръгна нагоре по стълбището. Намери вдовицата на Суон на първата площадка. Не беше умряла още, но той бързо довърши делото, започнато от Д’Амур.
— Загазили сме — каза Валентин. — Чувам шум отдолу. Има ли друг изход оттук?
Хари седеше на пода, облегнат на преобърнатия шкаф, и се опитваше да не мисли за лицето на Доротея, когато куршумът я намери, и за съществото, което сега се нуждаеше от помощта му.
— Има пожарна стълба — рече той, — на гърба на сградата.
— Покажи ми — каза Валентин и се опита да го издърпа на крака.
— Махни си ръцете от мен!
Валентин се отдръпна, засегнат от безцеремонните думи.
— Съжалявам — рече той. — Може би не трябва да се надявам, че ще ме приемеш такъв, какъвто съм. Но въпреки това не губя надежда.