— Не разполагаме с много време — рече демонът.
Хари го остави при овързаната с вериги врата и хукна към стълбището.
— Можеш ли да довлечеш Суон тук? — извика той тичешком на Валентин.
— Ще се постарая.
Когато Хари стигна до стълбището, долу заглъхваха последните звуци. При връщането му на обратно замлъкнаха съвсем. Вече нямаше как да разберат колко близо се намира врагът. На долния етаж? Зад съседния ъгъл? Опитваше се да не мисли за това, но разтревоженото му въображение съживяваше всяка сянка и неосветено ъгълче.
Успя да слезе по стълбите без инциденти и се прокрадна до офиса на Шапиро по сумрачния коридор на втория етаж. Беше изминал половината разстояние, когато чу тихо съскане зад гърба си. Погледна през рамо, готов да побегне. Един от радиаторите не беше издържал на прекомерната температура и налягане и бе започнал да изпуска съскаща пара. Хари изчака сърцето му да се върне от гърлото в гърдите и забърза към вратата на Шапиро, като се молеше наум приказките на мъжа за брадвата да не се окажат просто хвалби. Иначе с тях беше свършено. Офисът беше заключен, разбира се, но той разби с лакът матовото стъкло на вратата, вмъкна се вътре и напипа ключа на лампата. Стените бяха покрити със снимки на секс-богини, но те изобщо не привлякоха вниманието на Хари — паниката му нарастваше с всяка секунда, прекарана тук. Той несръчно започна да претърсва офиса, като в нетърпението си събаряше мебелите. Но от брадвата на Шапиро нямаше и следа.
Отдолу отново се надигна шум. Пропълзя по стълбите и коридора и намери Хари — неземна какофония като онази, която беше чул на Осемдесет и трета улица. Зъбите му изскърцаха; нервът в болния му кътник отново започна да пулсира. Какво означаваше тази музика? Че приближават?
Отчаян, Хари отиде до бюрото на Шапиро, за да провери дали мъжът няма нещо друго, което би могъл да използва, и там намери брадвата, затъкната в процепа между бюрото и стената. Измъкна я от скривалището й. Беше голяма, точно както се беше хвалил Шапиро, тежестта й придаде на Хари увереност, каквато не бе изпитвал от доста време. Той се върна в коридора. Струята пара от пропуканата тръба беше станала по-плътна. През свистенето й чу, че концертът гърми с нова сила. Печалният вой се надигаше и спадаше, накъсван от някаква вяла перкусия.
Хари премина храбро през облака от пара и забърза към стълбището. Когато кракът му стъпи на първото стъпало, музиката сякаш се вкопчи във врата му и прошепна в ухото му: „Слушай“. Нямаше никакво желание да слуша; музиката беше отвратителна. Но докато се бе разсеял от търсенето на брадвата, тя някак си бе успяла да намери пролука в черепа му. И сега изцеждаше всичката сила от крайниците му. За секунди брадвата започна да му се струва като непосилен товар.
— Ела долу — примамваше го музиката, — ела долу и се присъедини към оркестъра.
Макар да се опитваше да формулира елементарната дума „не”, музиката му влияеше все по-силно с всяка следваща нота. Той започна да долавя мелодии във врещенето; продължителни, витиевати мотиви, от които кръвта му ставаше вяла, а мислите — идиотски. Хари смътно осъзнаваше, че остави ли се на властта на музиката, ще получи от нея не удоволствие, а само болка и отчаяние. И въпреки това по никакъв начин не успяваше да се отърси от този делириум. Краката му последваха зова на тръбите. Забрави за Валентин, Суон и желанието за бягство, и вместо това започна да слиза по стълбите. Мелодията стана още по-заплетена. Вече се чуваха гласове, които пееха нестройно песен на някакъв непознат език. Някъде отгоре се чу глас, който викаше името му, но Хари пренебрегна призива. Музиката го привлече още по-надолу и когато се спусна до следващата поредица стъпала, той най-после видя музикантите.
Те се оказаха по-живописни, отколкото си ги бе представял. По-барокови на вид (дългокоси, многоглави); с доста особена украса (одрана кожа по лицата; рунтави задници); и, колкото успяваше да види със замъгления си поглед, чудовищно изобретателни в избора си на инструменти. И то какви инструменти! Байрон беше там, в излъсканите му до бяло кости бяха пробити дупки; пикочният му мехур и белите дробове, които стърчаха през прорези в тялото, изпълняваха функциите на въздушни резервоари за гайдаря. Беше разположен с главата надолу в скута на музиканта и дори в момента свиреха на него — алвеолите се издуваха, главата с отрязан език издаваше свистящи тонове. До него се бе отпуснала Доротея, която също бе претърпяла трансформация; червата й бяха опънати между разкрачените й крака във формата на някаква порнографска лира; гърдите й бяха използвани за барабани. Имаше и други инструменти, хора, които бяха дошли от улицата и бяха станали плячка на оркестъра. Дори Чаплин беше там; голяма част от плътта му бе изгоряла и сега свиреха с безразличие на гръдния му кош.