Тя избягна погледа му.
— Както пише в писмото, той никога не е бил суеверен. Но аз съм. И вярвам в поличби. И атмосферата тук наистина беше доста особена в дните преди смъртта му. Сякаш някой ни наблюдаваше.
— Смятате, че е бил убит?
Тя се замисли над думите му и каза:
— Не вярвам, че е било нещастен случай.
— Тези врагове, за които говори…
— Той бе велик човек. Мнозина му завиждаха.
— Професионална завист? Това може ли да бъде мотив за убийство?
— Всичко би могло, не е ли така? — попита тя. — Хора са убивани и заради цвета на очите им, нали?
Хари беше впечатлен. Бяха му необходими двайсет години, за да разбере колко са условни нещата. А тя го беше изрекла така, сякаш е най-обикновена мъдрост.
— Къде е съпругът ви? — попита той.
— На горния етаж — отвърна тя. — Поисках тялото да бъде донесено тук, където ще мога да се погрижа за него. Не мога да се преструвам, че разбирам какво става, но няма да поема риска да не се подчиня на инструкциите му.
Хари кимна.
— Суон беше моят живот — додаде тихо тя сякаш между другото; или може би точно на място.
Поведе го нагоре по стълбището. Мирисът на парфюм, който го бе посрещнал на идване, се засили. Голямата спалня бе превърната в стая за бдение, подът й бе покрит с клонки и венци във всякакви форми и размери; смесеният им аромат действаше почти като халюциноген. Насред цялото това изобилие върху стойка се издигаше ковчегът — изящно изработен в черно и сребристо. Горната половина на капака беше отворена, плюшеното покривало беше сгънато надолу. Подканен от Доротея, той се наведе, за да погледне починалия. Лицето на Суон му хареса; то излъчваше хумор и донякъде лукавство; дори бе красиво по някакъв изморен начин. И нещо повече: беше събудило любов у Доротея, а това е най-добрата препоръка. Хари стоеше до кръста в цветя и, колкото и абсурдно да беше, почувства как го жегва ревност заради любовта, която бе получавал тоя мъж.
— Ще ми помогнете ли, господин Д’Амур?
Какво друго би могъл да каже, освен: „Да, разбира се, че ще помогна“. Това, както и: „Наричайте ме Хари“.
Тази вечер в „Павилиона на Уинг” щяха да минат и без него. През последните шест и половина години всеки петък вечер Хари резервираше най-добрата маса и с едно ядене компенсираше липсата на качество и разнообразие в диетата му през останалите шест дни в седмицата. Това пиршество — най-добрата китайска кухня на юг от Канал Стрийт — му излизаше безплатно заради услугите, които някога бе направил на собственика. Тази вечер масата му щеше да е празна.
Не че щеше да умре от глад. Беше прекарал само час и нещо край трупа, когато Валентин се появи и каза:
— Как предпочитате пържолата си?
— Много добре опечена — отвърна Хари.
Валентин не изглеждаше твърде доволен от отговора.
— Мразя да прегарям хубавите пържоли — рече той.
— А аз мразя да гледам кръв — отвърна Хари — дори когато не е моята.
Готвачът, очевидно отчаян от вкуса на госта, се обърна да си върви.
— Валентин?
Мъжът се обърна.
— Това християнското ви име ли е? — попита Хари.
— Християнските имена са за християните — бе отговорът.
Хари кимна.
— Присъствието ми тук не ви харесва, нали?
Валентин не отговори. Погледът му се плъзна покрай Хари към отворения ковчег.
— Няма да се задържа дълго — рече Хари, — но докато съм тук, не може ли да бъдем приятели?
Погледът на Валентин отново срещна неговия.
— Аз нямам приятели — отвърна мъжът. — Вече нямам.
— Добре. Съжалявам.
— За какво съжалявате? — поинтересува се Валентин. — Суон е мъртъв. Всичко свърши, време е за празнуване.
Скръбното лице стоически задържаше сълзите. „По-скоро камък би се разплакал — предположи Хари. — Но мъката си е мъка, а мълчанието я прави още по-силна“.
— Един въпрос.
— Само един?
— Защо не искахте да прочета писмото?
Валентин леко повдигна вежди; те бяха много тънки, като нарисувани.
— Той не беше луд — каза мъжът. — Не исках да го сметнете за безумник заради онова, което е написал. Запазете прочетеното за себе си. Суон беше легенда. Искам паметта му да остане неопетнена.
— Трябва да напишете книга — каза Хари. — Да разкажете цялата история. Разбрах, че от дълго време сте били с него.
— О, да — отвърна Валентин. — Достатъчно дълго, за да предпочета да премълча истината.
С тези думи той излезе от стаята, като остави цветята да вехнат, а Хари да размишлява върху новите загадки.
Двайсет минути по-късно Валентин донесе поднос с храна: голяма салата, хляб, вино и пържолата. Която беше почти овъглена.