Някога този пъзел щеше да му се стори увлекателен, когато всяка негова мисъл щеше да се съсредоточава върху разгадаването му. Но само човек, който е убеден, че действията му ще повлияят значително върху световните събития, би се посветил изцяло на това. Сега той беше помъдрял. Агентите на Запада и на Изтока се занимаваха с тайните си дела година след година. Те крояха заговори, конспирации; понякога (макар и рядко) проливаха кръв. Имаше провали и размени на пленници, и малки тактически победи. Но накрая всичко си оставаше почти в същото положение, както и преди.
Ето този град например. Балард за пръв път попадна в Берлин през април 1969 година. Тогава беше двайсет и девет годишен, току-що приключил с продължилите години интензивни тренировки и готов да поживее малко. Но тук не се бе чувствал комфортно. Градът му се бе сторил безличен, дори неприветлив. Трябваше Одел, негов колега през първите две години, да му покаже, че Берлин заслужава обичта му, и щом Балард се влюби, тази любов остана завинаги. Сега се чувстваше повече като у дома си тук, в този разделен град, отколкото някога се бе чувствал в Лондон. Тревогите му, проваленият идеализъм и — най-вече, може би — ужасната му изолация бяха в пълно съзвучие с балардовите. Градът и човекът, живеещи в пустиня от мъртви амбиции.
Намери Мироненко в галерия „Гермалде” и да, снимките лъжеха. Руснакът изглеждаше по-възрастен от своите четирийсет и шест години и по-болнав, отколкото на онези направени скришом снимки. Никой от двамата не се издаде, че е разпознал другия. Половин час се разхождаха безцелно из галерията, като Мироненко показваше силен и, очевидно, искрен интерес към изложените творби. Едва след като и двамата се убедиха, че никой не ги наблюдава, руснакът напусна сградата и поведе Балард към изисканото предградие Далем и предварително уговореното място за тайни срещи. Там, в малката и неотоплявана кухня, те седнаха да разговарят.
Мироненко не говореше добре английски, или поне така изглеждаше, макар Балард да остана с впечатлението, че усилията му да говори правилно бяха както граматични, така и тактически. На мястото на руснака и той щеше да се преструва така; не боли да се правиш на по-незнаещ, отколкото си всъщност. Но въпреки трудностите в изразяването, декларациите на Мироненко бяха недвусмислени.
— Вече не съм комунист — заяви директно той. — От много години не съм член на партията — не и тук — продължи руснакът, като притисна длан към сърцето си.
Измъкна мърлява носна кърпичка от джоба на сакото си и свали едната ръкавица от ръката си; в кърпичката беше увито шишенце с хапчета.
— Извинете ме — каза той, докато изсипваше от таблетките в шепата си. — Изпитвам болки. В главата, в ръцете.
Балард изчака, докато мъжът изпие лекарствата си, преди да го попита:
— Защо започнахте да се съмнявате?
Руснакът прибра шишенцето и кърпичката; широкото му лице не изразяваше нищо.
— Как човек губи своята… своята вяра? — попита той. — Дали, защото видях твърде много — или пък твърде малко?
Той погледна към лицето на Балард, за да види дали е схванал смисъла на колебливо изречените думи. След като не откри потвърждение, опита отново.
— Мисля, че човек, който не вярва, е изгубен, изгубен.
Парадоксът бе представен елегантно: подозрението на Балард, че Мироненко всъщност владее добре английски, се потвърди.
— Сега вие чувствате ли се изгубен? — попита той.
Мироненко не отговори. Свали другата си ръкавица и се взря в ръцете си. Хапчетата, които беше изпил, като че ли не бяха облекчили болката, от която се оплакваше. Сви пръстите си в юмрук и после ги разтвори отново, така, както страдащ от артрит проверява напредъка на болестта си. Без да поглежда нагоре, той отговори:
— Учили са ме, че Партията има решение за всичко. Това ме освободи от страха.
— А сега?
— Сега? — повтори руснакът. — Сега имам странни помисли. Те се появяват като отникъде…
— Продължете — подкани го Балард.
Тъничка усмивка разтегли устните на Мироненко.
— Вие сигурно ме познавате изцяло, нали? Знаете дори какво сънувам?
— Да.
Мироненко кимна.
— С нас ще бъде същото — каза той и след кратка пауза продължи: — Понякога ми се струва, че трябва да се разтворя. Разбирате ли ме? Трябва да се разцепя, защото в мен се е събрала толкова ярост. И това ме кара да се страхувам, Балард. Мисля, че те ще видят колко много ги мразя. — Руснакът погледна към своя разпитващ. — Трябва да действате бързо — каза той, — иначе ще ме открият. Опитвам се да не мисля какво ще направят с мен. — Той отново замълча. Всякакви следи от усмивката му, макар и безрадостна, бяха изчезнали. — Директоратът има отдели, за които дори аз не знам. Специални болници, където никой не може да отиде. Имат си начини да разбият душата на човек на парчета.