Балард, като закостенял прагматик, се запита дали Мироненко не преувеличава. Съмняваше се, че попадналият в лапите на КГБ ще започне да мисли за душата си. Все пак нали точно тялото имаше нервни окончания.
Разговаряха около час или повече, разговорът се въртеше около политиката, спомени за миналото, ежедневни проблеми и изповеди. В края на срещата Балард изобщо не се съмняваше в антипатията, която Мироненко изпитва към господарите си. Точно както беше казал, той бе един човек без вяра.
На следващия ден Балард се срещна с Крипс в ресторанта на хотел „Швайцерхоф” и му предаде устния си доклад за Мироненко.
— Той е готов и чака. Но настоява да решаваме бързо.
— Сигурно е така — отвърна Крипс. Стъкленото му око днес особено много го дразнеше; студеният въздух, обясни, го прави лениво. Движеше се малко по-бавно от истинското и понякога Крипс трябваше да го побутва с пръст, за да го накара да се размърда. — Няма да прибързваме с решенията си — рече той.
— Какъв е проблемът? Нямам никакви съмнения относно намеренията или отчаянието му.
— Така твърдиш ти — отвърна Крипс. — Искаш ли нещо за десерт?
— Нима се съмняваш в преценката ми? Това ли искаш да кажеш?
— Хапни нещо сладко накрая, за да не се чувствам като пълен негодник.
— Мислиш, че бъркам за него, нали? — настоя Балард. Когато Крипс не отговори, Балард се наведе над масата. — Нали?
— Просто казвам, че има причина да сме предпазливи — отвърна Крипс. — Ако решим да го вземем на борда, руснаците много ще се засегнат. Трябва да сме сигурни, че сделката си заслужава проблемите, които ще повлече след себе си. В момента нещата са твърде неустойчиви.
— Кога не са били? — попита Балард. — Подсети ме за някой момент, когато не сме се намирали пред криза. — Той се облегна назад и се опита да разгадае изражението на Крипс. Стъкленото му око бе, ако не друго, то поне по-искрено от истинското.
— Писна ми от тая проклета игра — промърмори Балард.
Стъкленото око се извъртя.
— Заради руснака?
— Може би.
— Повярвай ми — каза Крипс, — имам добра причина да се отнасям с внимание към този мъж.
— Кажи ми я.
— Няма нищо потвърдено.
— С какво разполагаш за него? — попита настоятелно Балард.
— Както вече казах, само с един слух — отвърна Крипс.
— Защо не го споделихте с мен?
Крипс леко поклати глава.
— Това вече е история — рече той. — Ти направи добър доклад. Просто искам да разбереш, че ако нещата не се развият по начина, който смяташ за подходящ, това не означава, че не вярваме на преценката ти.
— Разбирам.
— Не, не разбираш — каза Крипс. — Самосъжаляваш се и аз не мога да те виня за това.
— Какво ще стане сега? Вероятно трябва да забравя, че изобщо съм се срещал с този човек?
— Няма да е зле — отвърна Крипс. — Далече от сърцето, далече от ума.
Очевидно Крипс изобщо не се беше надявал, че предложението му ще бъде прието. Когато през следващата седмица Балард направи няколко дискретни запитвания относно Мироненко, стана ясно, че обичайните му осведомители са били предупредени да си държат езика зад зъбите.
Така или иначе нова информация по този случай той получи от страниците на сутрешните вестници, в едно съобщение за тяло, намерено в дом до метростанцията на Кайзер Дам. Докато го четеше, той нямаше как да знае, че е свързано с Мироненко, но някои подробности събудиха интереса му. Например, той подозираше, че споменатият дом се използва от време на време от тайните служби; освен това по-нататък в статията се описваше как две неидентифицирани личности едва не са били задържани, докато са изнасяли трупа, което водеше до предположението, че става дума за предумишлено убийство.
Следобед той се отправи към офиса на Крипс с надеждата да получи някакво обяснение. Но секретарката му каза, че Крипс не е на разположение и скоро няма да бъде, защото е заминал спешно за Мюнхен. Балард му остави съобщение, че иска да разговарят след завръщането му.
Когато отново излезе на студената улица, той забеляза, че си е спечелил почитател; някакъв оплешивяващ тип със слабо лице, който си бе оставил нелеп кичур коса на върха на главата. Балард знаеше, че е от антуража на Крипс, но не можеше да си спомни името му.