— Саклинг — каза му мъжът.
— Разбира се. Здравейте.
— Мисля, че трябва да поговорим, ако разполагате с малко свободно време — рече мъжът. Гласът му беше също толкова измъчен, колкото и лицето; Балард изобщо не искаше да чува сплетните му. Тъкмо се канеше да отхвърли предложението, когато Саклинг каза: — Предполагам, че сте чули за случилото се с Крипс.
Балард поклати глава. Доволен, че притежава ценни сведения, мъжът повтори:
— Трябва да поговорим.
Двамата тръгнаха по Кантщрасе към зоологическата градина. Улицата беше пълна с хора — беше тъкмо по обяд — но Балард почти не ги забелязваше. Онова, което му разказваше Саклинг, изискваше пълното му внимание.
Всичко беше много просто. Очевидно Крипс подготвил среща с Мироненко, за да се убеди лично в искреността му. Избраната за срещата къща в Шьонеберг бе използвана няколко пъти преди това и отдавна се смяташе за едно от най-безопасните места в града. Но предишната вечер се оказало, че не е така. Очевидно кагебейците проследили Мироненко до самата къща и след това се опитали да провалят срещата. Случилото се след това не оставило свидетели: и двамата мъже, които придружавали Крепс, бяха мъртви — единият от тях беше Одел, старият колега на Балард; самият Крепс беше в кома.
— Ами Мироненко? — попита Балард.
Саклинг сви рамене.
— Предполага се, че са го отвели в Родината — отвърна той.
Балард улови фалшивата нотка.
— Трогнат съм, че ме държите в течение — рече той на Саклинг. — Но защо?
— Двамата с Одел бяхте приятели, нали? — бе отговорът. — Без Крипс не ви останаха много.
— Нима?
— Не исках да ви обидя — побърза да добави Саклинг. — Но вие имате репутацията на отцепник.
— Давайте по същество.
— Няма такова — възрази Саклинг. — Просто реших, че трябва да знаете какво се е случило. Самият аз рискувам много.
— Добър опит — рече Балард и спря да върви. Саклинг направи още една-две крачки, преди да се обърне и да види, че Балард му се хили.
— Кой те изпрати?
— Никой не ме е пращал — отвърна Саклинг.
— Хитър номер да пратят придворния сплетник. Почти се вързах. Много си убедителен.
По лицето на Саклинг нямаше достатъчно тлъстина, за да скрие тика на бузата му.
— В какво ме подозират? Смятат, че заговорнича с Мироненко, нали? Не, не мисля, че са толкова глупави.
Саклинг поклати глава като някой лекар, изправен пред нелечима болест.
— Харесва ви да си създавате врагове, нали? — рече той.
— Опасностите на професията. Няма да ми наруши съня.
— Във въздуха витаят промени — каза Саклинг. — На ваше място бих подготвил отговорите си.
— Майната им на отговорите — отвърна учтиво Балард. — Мисля, че е време да поработя върху правилните въпроси.
Изпращането на Саклинг намирисваше на отчаяние. Искаха вътрешна информация; но за какво? Дали наистина смятаха, че той се е замесил с Мироненко; или още по-лошо, със самото КГБ? Изчака възмущението му да утихне; то замъгляваше разсъдъка му, а той се нуждаеше от яснота, за да намери начин за измъкване от тази ситуация. От една страна Саклинг беше абсолютно прав: той наистина имаше врагове и при отсъствието на Крипс беше уязвим. При подобни обстоятелства можеше да се придържа към две тактики. Да се върне в Лондон и там да се спотаи, или да изчака в Берлин и да види каква ще е следващата им маневра. Спря се на втората. Играта на криеница скоро щеше да му омръзне.
Когато зави на север по Лайбницщрасе, той улови в една витрина отражението на мъж, облечен в сиво палто. Зърна го само за миг, но лицето на човека му се стори познато. Опашка ли му бяха прикачили? Той се обърна рязко и се взря настойчиво в мъжа. Онзи като че ли се смути и отмести поглед встрани. Може би просто му се беше сторило, а може би не. Всъщност какво значение има, помисли си Балард. Нека го следят колкото си искат. Той беше невинен. Ако изобщо някой беше невинен в тази безумна игра.
Странно чувство на щастие беше обзело Сергей Мироненко: чувство, което се бе появило без видима причина и изпълваше сърцето му.
Та нали още предишния ден положението му изглеждаше непоносимо. Болката в ръцете, главата и гърба постепенно се засилваше, а сега към нея се беше присъединил и сърбеж, толкова нетърпим, че той се принуди да изреже ноктите си до месо, за да не си нанесе сериозни поражения. Стигна до извода, че тялото му се бунтува. Точно тази мисъл се бе опитал да обясни на Балард: че е отделен от самия себе си и се страхува, че скоро ще бъде разкъсан на части. Но днес от този страх нямаше и следа.