Балард реши, че утре ще потърси Саклинг и ще измъкне от него някаква информация. А междувременно го боляха главата и ръцете, и искаше да спи. Умората се отразява на правилната преценка, а точно сега той най-много имаше нужда от нея. Но въпреки изтощението, сънят му бягаше, а когато най-после го споходи след около час или дори повече, не му донесе покой. Сънува шепоти; а над тях ревът на хеликоптер, който се засилваше все повече и ги заглушаваше. Два пъти се буди с разтуптяно сърце; два пъти неистовото желание да разбере какво му казват шепотите го караше отново да отпуска глава на възглавницата. Когато се събуди за трети път, му се стори, че главата му ще се пръсне от шума между слепоочията му; той сериозно се уплаши за здравето си. Ослепял от болка, изпълзя от леглото.
— Моля ви… — промърмори Балард, сякаш в стаята имаше някой, който би могъл да му помогне.
От тъмнината се разнесе спокоен глас:
— Какво искаш?
Той не започна да задава въпроси, а просто каза:
— Спри болката.
— Можеш и сам да го направиш — каза гласът.
Балард се облегна на стената, обхванал с ръце цепещата го глава, а от очите му се стичаха сълзи от болка.
— Не знам как — отвърна той.
— Твоите сънища ти причиняват болка — рече гласът, — затова трябва да ги забравиш. Разбираш ли? Забрави ги и болката ще си отиде.
Той разбираше инструкциите, но не знаеше как да ги осъществи. Нямаше силата да управлява сънищата си. Шепотите идваха при него, не той при тях. Но гласът продължи да настоява:
— Сънят иска да ти навреди, Балард. Трябва да го погребеш. Да го погребеш дълбоко.
— Да го погреба?
— Създай си образ за това, Балард. Представи си го в детайли.
Той направи каквото му беше казано. Представи си група гробокопачи и ковчег; а в ковчега лежеше сънят му. Накара ги да изкопаят дълбока дупка, както го инструктираше гласът, за да може никога повече да не изкопава това ужасно нещо. Но дори докато си представяше, че ковчегът се спуска в ямата, той чуваше как дъските му скърцат. Сънят не искаше да се успокои. Удряше по затвора си. Дъските започнаха да се чупят.
— Побързай — каза гласът.
Шумът на моторите достигна унищожителна сила. От носа му потече кръв; Балард чувстваше солта в гърлото си.
— Довърши го! — надвика гласът врявата. — Зарови го!
Балард погледна в гроба. Вътре ковчегът се клатушкаше.
— Зарови го, по дяволите!
Опита се да накара гробокопачите да се подчинят; опита се да ги накара да си вземат лопатите и да заровят живо това противно нещо, но те не искаха. Вместо това също гледаха надолу как съдържанието на ковчега се бори за светлина.
— Не! — извика гневно гласът. — Не трябва да гледаш!
Ковчегът танцуваше в дупката. Капакът му се пръсна на парчета. За миг Балард зърна нещо ярко между дъските.
— Ще те убие — каза гласът и сякаш за да потвърди думите му, силата на звуковото налягане премина границата на поносимостта, помете гробокопачите, ковчега и всичко останало в един адски изблик на болка. Внезапно му се стори, че онова, което му казва гласът, е истина; че се намира на прага на смъртта. Но не сънят заплашваше да го убие, а онзи страж, когото бяха поставили между него и съня: тази разцепваща черепа какофония.
Едва сега осъзна, че е паднал на пода, запратен там от този щурм. Протегна на сляпо ръка, напипа стената и тежко се облегна на нея; ревът на моторите биеше в очите му, лицето му пламтеше от придошлата кръв.
Той се изправи с усилие на крака и се затътри към банята. Зад гърба му отново се чу гласът, който вече се бе поуспокоил, и отново започна своята проповед. Звучеше толкова близо, че Балард неволно се обърна, очаквайки да види говорещия — и не остана разочарован. През пелената от болка забеляза, че стои в малка стая без прозорци, с бели стени. Стаята бе осветена от ярка мъртвешка светлина, а в центъра й — усмихващо се лице.
— Твоите сънища предизвикват болката — каза лицето. Отново повтаряше старата проповед. — Погреби ги, Балард, и болката ще си отиде.