Някъде дълбоко в съзнанието си можеше да чуе хеликоптерите, но нямаше да им позволи да излетят. Днес се чувстваше силен; главата му, ръцете бяха силни. Когато поднесе пръстите си към очите на Саклинг, кръвта потече лесно. Внезапно под кожата се показа лице; лице оголено до самата си същност.
— Сър?
Балард погледна през рамо. На прага стоеше секретарката.
— О, съжалявам — рече тя, като се накани да си върви. Съдейки по изчервяването й, очевидно беше решила, че се е натъкнала на среща на любовници.
— Остани — каза Саклинг. — Господин Балард… тъкмо си тръгваше.
Балард пусна жертвата си. Щеше да има и други възможности да му отнеме живота.
— Пак ще се видим — рече той.
Саклинг измъкна носна кърпичка от джоба на сакото си и я притисна към лицето си.
— Обезателно — отвърна той.
Сега със сигурност щяха да го подгонят, изобщо не се съмняваше в това. Беше отцепник и те щяха да се постараят да му затворят устата колкото се може по-скоро. Но тази мисъл не го притесняваше. Каквито и методи за промиване на мозъка да бяха използвали, за да го накарат да забрави, след това се оказаха надценени; колкото и дълбоко да се бяха опитали да го накарат да зарови сънищата си, те продължаваха да копаят пътя си към повърхността. Все още не можеше да ги види, но знаеше, че са близо. Неведнъж по пътя към дома усещаше с гърба си нечий поглед. Може би опашката продължаваше да го следва, но инстинктът му подсказваше друго. Присъствието, което усещаше наблизо — толкова наблизо, че понякога дори до рамото му — може би беше просто някаква друга негова част. Чувстваше се като защитен от някакъв местен бог.
Почти бе очаквал да види пред апартамента си комитет по посрещането, но нямаше никого. Или Саклинг се беше забавил с обаждането си, или висшите ешелони все още обсъждаха тактиката си. Той скъта онези няколко спомена, които искаше да скрие от пресметливите им очи, и отново напусна сградата, без никой да се опита да му попречи.
Хубаво е да си жив, мислеше си той, въпреки студа, който правеше и без това опустелите улици още по-мрачни. Реши — без всякаква причина — да отиде в зоологическата градина, в която за всичките двайсет години не беше стъпвал нито веднъж. Вървеше без да бърза и си мислеше, че никога не е бил толкова свободен, както сега; че е отхвърлил властта им като старо палто. Нищо чудно, че се страхуваха от него. Имаха много добра причина за това.
Кантщрасе беше пълна с народ, но той с лекота си проправяше път през тълпите пешеходци — те сякаш усещаха увереността му и му правеха път. Но когато приближи входа на зоологическата градина, някой се блъсна в него. Обърна се, за да смъмри човека, но зърна само тила на мъжка глава, която се скри в насочилия се към Харденбергщрасе човешки поток. Балард реши, че може да е опит за кражба и провери джобовете си, като в един от тях откри пъхнато листче хартия. Знаеше, че не му е мястото тук да я чете, но небрежно се извърна, за да се опита да разпознае куриера. Мъжът вече беше изчезнал.
Балард се отказа от посещението в зоопарка, а вместо това тръгна към Тиергартен и там — под сенките на големия парк — избра място, където да прочете съобщението. То беше от Мироненко и той го молеше за среща по някакъв неотложен въпрос, като за място на срещата определяше една къща на Мариенфелде. Балард запомни всички подробности, след което накъса бележката на ситни парченца.
Напълно възможно бе поканата да е капан, разбира се, заложен му от собствените му хора или от вражеската група. Може да беше начин за проверка на верността му; или да го въвлекат в ситуация, в която лесно да могат да го отстранят. Всъщност той нямаше друг изход, освен да действа с надеждата, че на тази „среща на сляпо” все пак щеше да се появи Мироненко. Каквито и опасности да криеше това рандеву, те нямаше да са нови. В края на краищата отдавна се съмняваше, че зрението му не е наред, така че не беше ли всяка негова среща в миналото до известна степен „на сляпо”?
В късния следобед влажният въздух се сгъсти в мъгла и когато слезе от автобуса на Хилдбургхаузерщрасе, тя вече беше покрила целия град и правеше пронизващия студ още по-неприятен.
Балард вървеше бързо по тихите улички. Почти не познаваше квартала, но близостта му до Стената го беше лишила и от малкото очарование, което някога бе притежавал. Много от къщите бяха празни; повечето от останалите бяха запечатани срещу нощта и студа, и прожекторите, които светеха заслепяващо от стражевите кули. Успя да намери мъничката уличка, чието име Мироненко бе написал в бележката, единствено благодарение на картата. Къщата бе абсолютно тъмна. Балард почука силно, но в коридора не се чуха стъпки. Беше предвидил няколко различни сценария, но липсата на хора в къщата не беше сред тях. Почука пак; и пак. Едва тогава отвътре се чуха звуци и най-накрая вратата се отвори. Коридорът беше боядисан в кафяво и сиво, осветяваше го самотна гола крушка. Мъжът, чийто силует се очерта върху бозавия интериор, не беше Мироненко.