— Да? — рече той. — Какво искате? — Говореше немски със силен руски акцент.
— Търся един мой приятел — каза Балард.
Мъжът, който почти изпълваше касата на вратата, поклати глава.
— Тук няма никой — рече той. — Само аз.
— Казаха ми…
— Сигурно сте сбъркали къщата.
Човекът още не бе довършил изречението си, когато от дъното на мрачния коридор изригна силен шум. Събаряха се мебели; някой започна да крещи.
Руснакът погледна през рамо и понечи да затръшне вратата, но Балард вече беше протегнал крак, за да я спре. Възползва се от раздвоеното внимание на мъжа, подпря вратата с рамо и натисна. Вече беше в коридора — всъщност се намираше някъде по средата му — когато руснакът се сети да го последва. Звуците от трошене се бяха усилили, но сега ги заглушиха човешки писъци. Балард се затича към звука покрай самотната крушка и навлезе в мрачната задна част на къщата. Там сигурно щеше да се заблуди, ако внезапно пред него не се беше отворила врата.
Стаята зад нея имаше ален под; дъските му лъщяха като прясно боядисани. След това се появи и декораторът. Торсът му беше разпран от шията до пъпа; кръвта му бликаше на струи, а заедно с тях излизаха и вътрешностите му. Той срещна погледа на Балард; очите му бяха пълни със смърт, но тялото още не беше получило сигнал да легне и да умре; то се тресеше в жалък опит да избяга от сцената на екзекуцията.
Спектакълът накара Балард да спре на място; руснакът успя да го хване и да го издърпа в коридора, като крещеше в лицето му. Виковете, на паникьосан руски, бяха непонятни за Балард, но той нямаше нужда от превод за ръцете, които обхванаха гърлото му. Руснакът беше по-тежък от него и имаше хватката на професионален удушвач, но Балард лесно почувства превъзходството си. Откъсна ръцете на нападателя от гърлото си и го удари в лицето. Ударът не беше много силен, но руснакът падна по гръб на стълбата и виковете му утихнаха.
Балард погледна отново към алената стая. Мъртвият мъж беше изчезнал, макар по прага да бяха останали парчета плът.
Отвътре се чу смях.
Балард се обърна към руснака.
— Какво, за бога, става тук? — попита той, но другият мъж просто гледаше към отворената врата.
Още докато говореше, смехът спря. Покрай опръсканата стена на стаята премина сянка и нечий глас каза:
— Балард?
Гласът беше продран, тъй като собственикът му беше крещял цял ден и цяла нощ, но определено принадлежеше на Мироненко.
— Недей да стоиш на студа — каза той. — Влизай. И доведи Соломонов.
Другият мъж се опита да побегне към входната врата, но Балард го хвана преди да успее да направи и две крачки.
— Няма от какво да се страхуваш, другарю — каза Мироненко. — Кучето си отиде. — Въпреки успокоителните думи, Соломонов започна да хленчи, когато Балард го побутна към отворената врата.
Мироненко беше прав — вътре бе по-топло. И нямаше никаква следа от куче. За сметка на това пък имаше изобилие от кръв. Мъжът, който Балард бе видял да се олюлява на прага, беше издърпан обратно в кланицата, докато двамата със Соломонов се бяха боричкали. Към тялото се бяха отнесли с изумителна бруталност. Главата му беше размазана, а червата се влачеха по целия под.
В сенчестия ъгъл на тази ужасна стая седеше Мироненко. Съдейки по отоците по главата и горната част на тялото му, го бяха пребили безмилостно, но небръснатото му лице се усмихваше на спасителя му.
— Знаех, че ще дойдеш — каза той. Погледът му попадна върху Соломонов. — Те ме проследиха. Сигурно са искали да ме убият. Такива ли бяха намеренията ви, другарю?
Соломонов потрепери от страх — погледът му се отмести от лунообразното, покрито със синини лице на Мироненко към парчетата от черва, пръснати навсякъде, но никъде не намери място, където да се скрие.
— Какво им попречи? — попита Балард.
Мироненко се изправи. Дори това бавно движение накара Соломонов да потрепери.
— Кажи на господин Балард — подкани го Мироненко. — Кажи му какво се случи. — Соломонов беше твърде ужасен, за да може да отговори. — Той е от КГБ, разбира се — обясни Мироненко. — Двама доверени мъже. Но не достатъчно доверени, че да ги предупредят, горките идиоти. Така че ги изпратиха да ме убият само с пистолет и молитва. — Мисълта го накара да се разсмее. — От които, предвид обстоятелствата, няма никаква полза.